Вчера, 03.12.2014 г., станахме част от протеста срещу назначението на Слави Бинев за председател на комисията по култура и медии, който се събра в градинката на „Кристал“ и впоследствие спонтанно се премести пред Народното събрание.
Протестът беше като семейно събиране, на което почти всички се познаваха и се радваха да се видят. Навсякъде имаше усмихнати и щастливи лица, а не намръщени, готови за битка. Повечето от събраните хора присъстваха тихо, за да покажат несъгласието си с абсурдното назначение. Други, по-емоционални от тях, поеха думата и изразиха общото настроение. Нямаше ексцесии, нямаше опити за абордаж.
Всички говореха за едно и също. Не само Слави Бинев е назначение, което да те накара да се зачудиш. Всички парламентарни комисии съдържат поне по един ярък пример за политическо безхаберие. Или пък повторното назначение на Вежди Рашидов, макар че той поне има нещо общо с културата.
Въпреки спокойната атмосфера във въздуха витаеше и чувство на отчаяние. Въпреки че хората се бяха събрали на приятелски групички, разговаряха и се смееха в усмивките на повечето имаше тъга. Защото някой някъде вече пишеше, че сме само 250 души, а това не е вярно.
Артистите излязоха на площада, но тяхната „публика“ в удобните си кабинети остана безразлична. Защото дори най-разгорещеният журналист, или артист иска да реши нещата по интелигентен начин. Но всичко изглежда невъзможно, когато си посрещнат със стена от безразличие – сякаш мнението ти не струва пукната пара. Сякаш си бутикова форма на развлечение, която аудиторията гледа с престорено възхищение, но не разбира и част от смисъла й.
