Проф. Евгения Панчева е ръководител на катедра „Англицистика и американистика” и преподава Средновековна и ренесансова литература в Софийски университет. Автор е на монографията „Разбягване на подобията: Опит върху ренесансовата култура” и съавтор на „Теория на литературата: от Платон към постмодернизма”. Редактор е на сборниците „Renaissance Refractions“ и „Peregrinations of the Text“. Преводач е на „Сонети”, „Венера и Адонис”, „Похищението на Лукреция” и кратките поеми на Уилям Шекспир, както и на „Тамерлан Велики”, „Малтийският евреин”, „Едуард II” и „Херо и Леандър” на Кристофър Марлоу. Проф. Панчева разказва за Шекспир по повод Нощта на театрите в София, която ще се проведе на 19 ноември 2016 г.
Какъв ни е Хамлет?
Преди две години, когато чествахме 450 години от рождението на Шекспир, си зададохме този въпрос в едноименния академичен семинар. Различните отговори показаха, че Хамлет ни е Хекуба. Отвъд шегата, Хамлет, подобно на средновековното моралите, е пиеса за Всекичовек, за човешкия ум и дух, и за тяхната безгранична дълбочина. Такъв тип пиеси са тотални – в тях всеки открива себе си, както актьорът, гостуващ в Елсинор, се открива в Хекуба, която не му е никаква, просто фикция. Иначе казано – пак ще цитирам самия датски принц, Хамлет повече от всяка друга Шекспирова драма е огледало пред природата на своя тълкувател и зрител.
Как се превежда нещо толкова ювелирно като Сонетите?
Определено със съзнанието, че са непреводими. Както и Хамлет, Сонетите са сред най-сложните творби на изящната словесност, и то не само заради непостижимото богатство на езика. Тръгвайки от конкретна човешка ситуация, те се възвисяват до пределни обобщения за времето, смъртта, приятелството, любовта, красотата. И тук сцената е човешката душа. Сонетите не само лирически регистрират и свързват в общ наратив състояния на духа, но и градят персоните на една своеобразна минидрама. При това, читателят има усещането, че става дума за различни страни на говорещия аз, че те се излъчват от някакво общо място. В такъв смисъл Сонетите създават собствен хипержанр отвъд класификациите. Струва ми се, че на първо място преводачът трябва да разпознава тази уникална, Овидиева пластика и да опита да я възпроизведе.
Младите вълнуват ли се от Шекспир, припознават ли неговите сюжети днес?
Шекспир работи с архетипни теми и сюжети, като при това оставя пространства за множествени интерпретации. Това успява да докосне не само всички времена, но и всички възрасти. Имам завидната възможност да наблюдавам колко задълбочено студентите могат да мислят върху текстовете му и дори да ги преживяват като актьори, да правят собствен Шекспиров театър. Има и млади театрали, които превръщат Шекспир в смисъл на своите занимания, и то не само чрез пародията, която винаги работи добре сред широката публика, а и заради радостта от езика и въздигащото преживяване.
Всъщност Шекспир пише за широката публика. Отвъд ореола на каноничността, който може да бъде и контрапродуктивен, откриваме атрактивните сюжети, където разпознаваме своето, но и се пренасяме в една сублимирана реалност. Шекспир сръчно разтваря едното в другото, в разни пропорции, и алхимията действа безотказно.
Обичат ли да ходят на театър днешните младежи? Какво би ги запалило?
Някои критици твърдят, че има ренесанс на четенето. И аз като тях се лаская да мисля, че има най-малкото връщане към театъра, включително сред младите. След един пик на еуфориите около интернет и социалните мрежи нормално е да има позатихване на ентустиазма. В такава ситуация живото ангажиране на сетивата, което театърът предлага, може да бъде силен коз в негова полза и точно тук, а не във възпроизвеждането на триковете на новата виртуалност виждам неговия шанс. Театърът има свои собствени, достатъчно експресивни форми на общуване с възприемателя, които могат да бъдат антидот срещу полусънното съществуване в мрежата. Може да прозвучи парадоксално, но виждам неговата притегателна сила за мислещите млади – а те не са никак малко – именно в оттласкването от лесните принципи на масовата потреба.
Обичате ли да гледате Шекспирови пиеси? Имате ли любимо представление?
Шекспир си остава основна причина да ходя на театър. Невероятно е усещането да гледаш и слушаш познатите думи, преведени през актьорски тела и разположени в нереално-реалното сценично пространство. Шекспир е писал драмите си за конкретен театър и конкретни актьори, без да се вълнува от тяхното публикуване. В такъв смисъл общуването с тях трябва да се случва през театъра, или поне през мисълта за театър, нещо, което ни беше припомнено през миналия век от изследователи като Мюриъл К. Брадбрук. Разбира се, Шекспировите драми могат да бъдат четени и като поезия, но това си остава една опространствена и въплътена поезия в действие.
Все пак не бих се определила като пурист. Рядко се отегчавам или разочаровам изцяло. Старая се да виждам интересните хрумвания и да търся техния резон. От по-старите постановки харесвам работите на Леон Даниел и Любен Гройс, а от по-скорошните – режисьорските решения на Александър Морфов в „Бурята”, на Маргарита Младенова в „Зимна приказка”, на Пламен-Марковия „Юлий Цезар” в НАТФИЗ. За някои от тях съм писала по-подробно.
Цялото интервю ще можете да прочетете в книжката на Нощта на театрите.
