Преди седмица попаднах на една статия в интернет, която ме накара да изтръпна. Заглавието гласеше: „Новият шеф на благоевградския театър Петър Кьосев съкращава половината от театралната трупа“. Давам си сметка, че това за много хора не е никак изненадващо и именно това ме накара да напиша текста, смятайки, че тези „инциденти“ заслужават своята обществена гласност.
Не можем да съдим медиите, че не обръщат внимание на тези сигнални червени точки, които се появяват на театралната карта на България, тъй като сценичните изкуства отдавна са в категорията на „ненужната новина“. Това не е толкова отчайващо. Отчайващото е, че събитията около театъра започват да стават ненужни сами за себе си.
Театърът в Кърджали също е в критично финансово състояние. Мисля, че няма нужда да припомням и ситуацията, в която беше изпаднал театърът в Смолян. Колкото и невероятно да ви се струва – нашите театри са на ръба на оцеляването. Спасихме един, но дали ще можем всички, които следват. Изводът е само един и той не е новина – културна политика в България няма и не може да има. Няма кой да я поведе, независимо от партията, която управлява и от министъра, който е назначен. Причината е проста и се крие в липсата на отношение към културните институции. Липсата на отдаване на тяхната значимост.
Ще споделя с вас коментара по темата на Мартина Апостолова, актриса от благоевградския театър. Благодарна съм за доверието и отзивчивостта, с които откликна на молбата ми да обсъдим случващото се в театъра, в който тя създава изкуство. Изкуство… тази прекрасна, посрамена дума…
Истината е, че проблемът на благоевградския театър не е от вчера, не е от предишния, нито от по-предишния директор. Това е грешна система, подхранвана с години от некомпетентни „мениджъри“ и администрация. Всеки би вдигнал ръце, виждайки това положение. Щатният персонал (в това число актьори, технически служби, обслужващ персонал) е много повече от 32-ма души. Освен това има официални данни, че не само нашият театър е в безизходица. Това говори отрицателно за цялята система на Министерството на културата, а не само на театрите. Не е нормално изискванията за големи столични и малки провинциални театри да са еднакви. Всичко се руши от върха на пирамидата.
Който и да е директор би бил принуден да съкращава – да съкращава млади, талантливи и прохождащи актьори, както и възрастни, утвърдени такива. Защото напускането на пенсионираните кадри не е достатъчно за една реформа. Сега сме принудени да вдигаме стари заглавия и да правим от нищо – нещо, защото не можем да си позволим нещо ново и качествено – единствено и само заради финансовото положение на театъра.
Още повече, че от години се наблюдава една тенденция сред по-голямата част от културните ни институти – а именно, че всички (актьори, режисьори, директори) започнахме да обслужваме публиката. Започнахме да биваме възпитавани от нея, а не обратното – да я възпитаваме – каквато е висшата цел на изкуството. Не оставяме зрителя в размисъл, а започнахме да правим представления-шоу програми, не задаваме въпроси с творчеството си, а даваме готови и елементарни отговори, ако изобщо някой си е задал въпрос. Моето единствено обяснение за това явление е, че висшестоящите органи имат нужда от елементарни гласоподаватели, овце, а не от образовани, интелигентни хора. Именно за това възпитание говоря. Театърът, изкуството като цяло, дава мнение, съставя характер, дава „багаж“ на почитателя си.
Благоевградският театър трябва да бъде приет като общ знаменател на всички театри, които са в безизходица. И като голямата червена лампичка, задействана от грешка в главната система. Актьорите играят без заплати, всички са свикнали, че „и да не преведем заплатите, те ще се блъскат, нали са актьори“… Използват жертвоготовността и любовта ни към професията и продължават да си играят с нас, да издевателстват над нас.
Театър с почти стогодишна история, театър, който е бил домакин на имена, белязали българската театрална история, театър с награди, номинации, репертоар и смело бих казала – велики актьори, затъва като пиле в кълчища и няма кой да му помогне. Защото този, който трябва да подаде ръка, е именно този, който го дави, а останалите, които биха могли, са също в блатото. Време е всички заедно да изкрещим срещу грешката, която вече е очеизвадна. И не само в София да се събираме на протести. Скоро четох интервю с Влади Люцканов, който казва, че сме във война с министерството. Ами нека по-гласно я обявим тази война! По-мащабно! Защото един огромен пожар е на път да избухне в българската култура и последиците ще са такива, каквито никога не сме си представяли.
Знам, че много от артистите в страната мислят така, в това число и аз. А мен ме боли…
Така продължи разговорът ни:
Мислиш ли, че проблемът, главно с извънстоличните театри, се появи след новата театрална реформа?
Със сигурност. Мисля, че не е нормално изискванията към голям столичен и малък провинциален театър да са сходни, да не кажа еднакви. Говоря за схемата „билетче-субсидия“ или пък безумието с детския репертоар. Няма как да задължиш един Благоевградски театър например, да намали детския си репертоар, при положение, че ние обикаляме селата и паланките на Югозапада, където учителките ни благодарят, че сме зарадвали децата. А и самия Благоевград няма празно детско представление.
Както изискванията, така и условията за извънстоличните театри трябва да са различни. За да искат да изпълняваме и покриваме определени нормативи, те трябва да са съобразени с възможностите на всеки театър. За тази работа са нужни скаути, които да направят подробен анализ на различните региони и също така да разучат приноса на определения регионален театър към околностите. Както във всяко друго министерство, сигурна съм, че и в културното има доста служители, които имат много свободно време за цигари и кафета. Съответно трябва да се променят и условията в столицата, защото от няколко седмици и в софийските театри е пламнал пожар, разразил се от дълго тлеещи въглени.
Кога е било последното представление, в което си играла и което не е било в графата „шоу програма“?
Независимо представление, което сътворихме с колеги, с които завършихме преди една година. Казва се „Идеалната жена“. Изглежда, че за да практикуваш изкуството такова, каквото го разбираш, трябва да си независим артист, който обслужва само своите идеи. Защото много рязко всички, главно в държавните и общински структури (актьори, режисьори) започнахме да обслужваме публиката, да ѝ позволяваме да ни възпитава в нещо, в което не е компетентна, а напротив – наш професионален дълг е ние да даваме „културното образование“ на зрителя.
Неотдавна се наложи да се спасява един театър – Смолянския. Ако подобно нещо се случи отново, мислиш ли, че актьорите биха били достатъчно добри защитници и достатъчно добър повод за разрешаване на една такава ситуация?
Преди всичко ние актьорите трябва да се примирим с това, че положението в извънстоличните театри няма да бъде никога повече такова, каквото е било едно време. Нито разпределението ще се върне, нито евтините квартири, нито нормалните и достатъчни заплати. Истината е, че за положението, в което се намира България в момента, провинциалнте театри са много. И няма кой да ги издържа, дори и в коалиция с общините ще се изнемогва. Актьорите са изгубили голяма част от силата и вярата си в по-светлото бъдеще за културата ни, няма как да очакваш от един духовно обиден и физически насилен човек, живеещ с 400 лв. месечно, да бъде вечно добрият самарянин, жертвоготовния мазохист. „Изкуството изисква жертви“ отдавна промени своя смисъл, след като държавата ни превърна в неволни жертви на любимото ни изкуство.
Каква според теб е ролята на обществото в тази криза с театралните ни сцени?
Огромна. Както споменах по-рано, обществото трябва да се възпитава културно и интелектуално от професионалистите в тези сфери. Нашата задача, освен да причиняваме на зрителя временна амнезия, както пише Яна Борисова, и да го откъсваме от реалността, е и да оставяме публиката в размисъл. Да не даваме отговори, а да я възпитаме на интелект. Публиката в България започна да се подвежда и нямаше кой да ѝ обясни разликата между кино и театър, така изискванията ѝ към нас се размиха, а нашият таван падна осезаемо. И започнахме да обслужваме едни гласоподаватели. Защото висшестоящите органи имат нужда именно от поредния вот, а не от интелигентен народ, с мнение и характер, който да се изправи и защити. Овце, ограбени от правото си на разсъдък.
Кой и защо трябва да защитава театъра?
На първо място държавата. Няма нормална европейска страна, която да не обръща внимание на културата си, в частност сценичните изкуства, и да не ѝ е станало ясно, че това е единственото спасение за данъкоплатците ѝ. Спасение от ежедневието, дребните проблеми и простотията. След това ние – актьорите и всички останали, свързани по някакъв начин с нашето изкуство. Дори сценичните работници, без които всеки театър е загинал. Ако някой тръгне да влиза с взлом и да пали пожар и разграбва собствените ни домове, така ли ще гледаме отстрани? И ще казваме на съседа „гледай го сега тоя, разби ми къщата и ще я съсипе, не се прави така“? Не трябва да губим вярата и да бягаме от идеалите и ценностите си. Ние можем да бъдем много силни. Самата ни професия го изисква. Истински сървайвъри. Но това трябва да се случи на масово национално ниво.
Мислиш ли, че един масов протест би довел до подобряване на ситуацията?
Реформата на реформата има нужда от мащаб и уверено мнозинство. А не както преди година се събирахме в София 600-700 човека и нищо не се случи. Е, да, Слави Бинев си тръгна, но какво се промени? И тук не говорим за подобряване на ситуацията, а за тотална промяна, която да изиска своите жертви, но да гарантира дълготрайно и стабилно бъдеще. И на Маргарет Тачър със сигурност не ѝ е било приятно да бъде замеряна със зеленчуци, но е отстояла идеите си и е дала на Великобритания стабилна икономика и държавност, защото е вярвала в идеалите си.
Мен ме боли… А вас?
Comments are closed.