Автор: Елица Матеева, театровед и театрален режисьор
Прекрасни са спектаклите върху комедията от 4 действия на Чехов „Чайка“, които съм гледала. Всеки от тях е оставил някакъв образ и сега ще се опитам да го потърся, да го повикам, докато размишлявам за „Магьосническо езеро“ – една друга, нежна, по детски чиста, меланхолично общуваща с изгубения път на времето история, която преживях предпремиерно на Сцена „Филиал“ – ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна.
„Чайка“ в Сълза и смях, под режисурата на Лилия Абаджиева, спомням си Койна Русева като Аркадина – този Син ангел, съпоставим с блясъка и хладнокръвието на Марлене Дитрих и един изключително чувствителен Захари Бахаров като Трепльов. И дъждът, светлината на оръжието, лудостта. „Чайка“ в ТБА под режисурата на проф. Крикор Азарян, с предчувствието за фадо катарзиса, с Аркадина, която може да се сгъне като жената каучук на четири и да направи от раз шпагат, една пеперудена и кокетно-драматична Бойка Велкова, спомням си и Медведенко на Иван Бърнев – крехък, изнервен смотльо, който с окорени очи търси щастието, спомням си Тригорин на Иван Ласкин – дълбок в противоречието, натрупал килограми, които отиват на умората на преуспелия писател, лишен от качества, спомням си и Маша на Анастасия Ингилизова – потънала в тъжната грапавост на самотата. Няма да забравя и „Чайка“ под режисурата на Галин Стоев в Малък градски театър „Зад канала“- декорът на Даниела Ляхова – амфитеатралната конструкция, черните пластмасови седалки, дебютът на Стоян Младенов като Трепльов и убийственият дует между Светлана Янчева (Аркадина) и Владимир Пенев (Тригорин), а сцената от трето действие, в която Аркадина изрича: „Ти си мой…“ ще я помня завинаги, защото усещането за края граничи с ужас да не умреш в самота. Две тела се търкаляха, задържаха, отблъскваха и приютяваха. Бе велико! Сещам се за „Чайка“ в Сатиричния театър, с режисьор Иван Урумов, единственото, което помня от този спектакъл, бяха очите на Весела Казакова като Нина Заречная, големи, широко отворени, търсещи, плашещи. Спомням си и Нина Стоицова като Нина Заречная в „Чайка“ на сцената на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен. Неудобният стол от балкона на Театър Българска Армия ме изнервяше, от високото гледах Нина на Нина Стоицова и се чудех – откъде режисьорът Боян Иванов бе изнамерил тази характерна актриса? Струва ми се, че този период, когато Боян поставяше в Плевен, си остава най-интересния от съвременната история на театъра в този град. За мой срам не помня нищо от спектакъла на Маргарита Младенова във Варна през лятото на 2005. А го гледах на театралния фестивал във Варна. Излъгах: спомням си филмовата част в спектакъла, екрана, спомням си странната Нина на Анастасия Ингилизова. Но някак си този спектакъл като преживяване ме отчужди от Чехов. Пред работата на Маргарита Младенова винаги съм скланяла глава в знак на смирение и почит, но тази „Чайка“ не ме спечели, въпреки че съм писала за спектакъла. Спомням си и Тригорин на Стоян Радев, чудат чешит, който въпреки славата на успешен писател се чувстваше неуютно, неуверено, сякаш носеше камъчета в обувките си. Спомням си, спомням си…
И за да изляза от физиката на тъгата по отминалата ми младост и несъстоялата ми се театралност, навлизам плавно във физиката на омайното „Магьосническо езеро“ – премиерният спектакъл на ДТ „Стоян Бъчваров“ – режисиран от Стоян Радев Ге.К.
„Колко са нервни всички! Колко са нервни! И колко любов… О, магьосническо езеро!“ Добрият доктор Дорн дефинира, диагностицира същността на проблема в „Чайка“. Тази реплика е разковничето към спектакъла „Магьосническо езеро“. Интересен подход е избрал Стоян Радев Ге.К. към тълкуването на произведението. Пейзажът, природата, езерото, селото, скуката, любовта, амбициите, омразата, нервността се съсредоточват и сякаш с вълшебна пръчка се помиряват от омаята на това „магьосническо езеро“. Един етюд след финала на първо действие отговаря на този копнеж по магията: Тригорин, Семьон, Костя, Яков (изиграни от млади, но и много даровити актьори: Ивайло Ивано, Станислав Кондов, Ненчо Костов, Константин Соколов) пушат, хапват, пият чай край езерото и докато преживяват неговата хармония, докато поемат от мимолетността на очарованието, всеки споделя своето с другия – цигарата, чая, хляба… Всички са в единение, намерили своя дзен. Оказва се, че езерото е пътят към Нирвана. Езерото е пътната карта към Бог, а любовта е проявлението му.
Има две неща, които ще установите за режисурата на спектакъла. Тези, които познават работата на Стоян Радев Ге.К. като режисьор, сигурно откриват във всеки негов спектакъл наличието на иронична невротичност, екстатичност, динамика на движението (на сцената, акторите освен да говорят и се движат, някои не говорят, само се движат, но пък със замисъл). Другият момент, моментът на личната изненада специално в „Магьосническо езеро“ е…., че режисьорът много внимателно е аранжирал своята чувствителност към света с тази на Чехов и се е получила нежна експлозия от поетична замечтаност, детска припряност и дори лек Брехтиански скептицизъм. Красиво е това, което ни предлага „Магьосническо езеро“, то е деликатно, понякога романтично и изгубено в блянове, но винаги с отношение към Чехов. Когато режисьорът е респектиран от един автор, в зависимост от предела на режисьорския талант, авторът може да се интерпретира богато, задълбочено, дори с изненада. В „Магьосническо езеро“ всичко от изброеното присъства, спокойна съм.
Сценографията – семплота и опростеност. Тук актьорите са важните, а малкото декор – пейка, столове, масичка са поддържащ елемент. Самовар – 3 броя, звънчета 3 броя, домакински съдове – броят им се определя от дължината на един монолог на Аркадина (Веселина Михалкова). Облеклото е предимно в светли тонове, ако не броим това на Маша и Трепльов, но те са изначално носители на трагичността поради неудовлетвореност, затова съвсем естествено е черното да е техният цвят.
Сюжетът – само ще го припомним: нейде в Прованса, някога в едно имение, край едно езеро се събират роднини и приятели, за да прекарат заедно лятото. Едно представление на млад и прохождащ в света на изкуството творец е повод в имението да се появи младата (бъдеща) актриса Нина Заречная. Авторът – младеж се конкурира в любовта си по момичето с преуспял писател – любовник на майка му. Любовникът е Тригорин, а майката е известна актриса по име Аркадина. В обкръжението на младите има доктор, който е фин човек, но вече уморен от всичко. Има и учител, който също е фин човек, но беден, а бедността ни прави роби за цял живот, та Семьон си остава в оковите си до финала на четвърто действие – как да направиш свободен един човек, при това учител – то си е бреме до края на дните. Нина се интересува от Тригорин, Трепльов от Нина, а Тригорин от риболова, да не пропуснем Маша – тя пък е влюбена в… Трепльов. Аркадина предчувства, че любовникът й може да се разсее доста с девойчето Нина и затова на финала на трето действие, представителите на това любовно, псевдоинтелектуално гнездо отлитат за града. В последното действие – минало е повече от година, всеки е натрупал опит, слава или пък горчивина. Маша е съпруга на Семьон, а Сорин – братът на Аркадина е болен, поради тази причина всички са заедно в имението. Нина също се появява. Между нея и Трепльов пропастта е станала още по-голяма, но по-важното е, че сърцето обича, тупти заради любов и от любов наистина се умира. Изстрел. Трепльов прави пореден опит за самоубийство – при това успешен. Финал.
Толкова любов и нежност има в играта на Цветина Петрова (Нина Заречная) и Ненчо Костов (Трепльов)! Незабравима е сцената им в четвърто действие, когато двамата стоят втренчени в езерото и повтарят мислите си. Ехото на неосъществената любов болезнено кънти и ти става хем тъжно, хем красиво на душата, защото истината е, че другото име на любовта е Тъга.
Наблюдавам актьорите от трупата на ДТ „Стоян Бъчваров“, познавам качествата им и зная, че когато са повярвали на диригента, на режисурата, то си личи на сцената. И този път нека ме простят театроведите, че няма да съм дълбока в заключението си, но (без)подобното усещане от съвместната работа се нарича „КЕФ“. Да играеш с кеф е най-добрата рецензия и отговор за същността на репетиционния процес. То е любов! Когато актьорът обича това, което играе, тялото не лъже, то излъчва енергия, дори в гънката, в бръчицата на лицето се усеща любовта.
Бих искала да откроя още едно изпълнение: на младата актриса Полина Недкова като Маша. Нейната Маша прилича на персонаж от „Дома на Бернарда Алба“ (апропо, Стоян Радев Ге.К. дебютира като режисьор с тази пиеса на Лорка преди повече от десет години). Маша на Полина Недкова е пламенна, силна и слаба едновременно, зашеметена от любов по Трепльов, но и знаеща, че тази любов е невъзможна. Маша на Полина Недкова е на ръба, в статус „МЕЖДУ“ – тя пътува между реалността и копнежа, между скуката и мечтата, Маша е Викът на Мунк. Тя е сълза, тя е нервно кълбо, тя е желанието, което в четвърто действие (след като времето е убило всичко топло и чисто у нас) се е трансформирало в пустота. Прекрасно е, когато режисьорът е успял да открие и извади на бял свят тази магия от млад актьор – имало е смисъл!
Веселина Михалкова като Аркадина, Свилен Стоянов като Шамраев, Пламен Димитров като Сорин, Даниела Викторова като Полина, Николай Божков като д-р Дорн – тази овладяна гвардия от опитни актьори е учебник по игра. Актьорите демонстрират дух, отдаденост и висок професионален стоицизъм – те са част от вълшебството на „Магьосническо езеро“ и няма как да е друго, защото в този спектакъл всеки владее образа и образът също го държи в плен до финала на действието. А от финала на спектакъла изгрява веселието на Фелини, всички се забавляват, защото, когато осъзнаеш тригическия вкус на живота, то тогава си попаднал в най-очарователната му комедия!
Сценична редакция по превода на Немил-Недраг
Постановка и среда – Стоян Радев Ге. К.
Плакат – Симеон Лютаков
Участват:
Аркадина – ВЕСЕЛИНА МИХАЛКОВА
Тригорин – ИВАЙЛО ИВАНОВ
Нина – ЦВЕТИНА ПЕТРОВА
Костя – НЕНЧО КОСТОВ
Маша – ПОЛИНА НЕДКОВА
Семьон – СТАНИСЛАВ КОНДОВ
Полина – ДАНИЕЛА ВИКТОРОВА
Дорн – НИКОЛАЙ БОЖКОВ
Сорин – ПЛАМЕН ДИМИТРОВ
Шамраев – СВИЛЕН СТОЯНОВ
Дуня – ГЕРГАНА АРНАУДОВА
Яков – КОНСТАНТИН СОКОЛОВ