След безброй перипетии с един руски декоровоз, няколко промени в програмата на Международен студентски театрален фестивал „Данаил Чирпански“ и състезание за места в залата, представлението „Старовремски помешчици“ се изигра. По-важното е, че ние, които го гледахме едва оцеляхме емоционално. Не заради друго, а защото това е представление по-голямо от живота.
Докато се потапяш в непобедимия уют на домашния живот на Пулхерия Ивановна и Афанасий Иванович – титулярите на топлия дом, добре зареден със сладкиши, чай, водка и гости – изведнъж сам се превръщаш в част от този сценичен живот. Въпреки че изразните средства са далеч от какъвто и да е било реализъм, наивността в актьорската игра и внимателната конструкция и баланс между всеки използван елемент, налагат на публиката реалност, която категорично трайно измества нашата собствена, която сме донесли на представлението.
Наблюдавайки как двамата старци се наслаждават на сладкото от ябълки с финяшка отдаденост, как всяка шега се прощава, само ако е последвана от нещо много вкусно и приятно, постоянно се шокираш на режисьорските хитрости, които се пръкват пред очите ти. Освен че по време на спектакъла реално се вари сладко от ябълки на печката, танцът, с който двамата се събличат взаимно и си лягат в семейното легло, музицирането с чаши за чай… в един момент (този с чашките) вече ти идва толкова много, че чак почваш да се сърдиш – е как може да е толкова хубаво това представление?
Скоро обаче си припомняш, че все още не си разбрал защо виждаш всичко това и че си жертва на илюзия – не за радостите на живота ти разказват, а за единственото, което може да ги потуши. Неочаквано тази песен за сладостта от употребата на материята, хваща човешкото сърце и опъва най-нежните му струни до изтръпващ шок. Защото винаги идва моментът, в който материята напуска душата. А душата се чуди – дали моят любим ще си облече топли и изгладени дрехи? Как ще живее без мен? Как ще танцува сам? Нищо де, всичко ще бъде наред, нали ти го чакаш от другата страна.
