Ако в момента лежите на плажа, наслаждавате се на морския бриз, отпивате бавно от студеното си питие и имате нужда да четете нещо интересно и опознавателно, ние решихме да създадем поредица, в която да ви разкажем повече за любимото ви изкуство – за неговото зараждане в източния и западен свят; за първите пиеси и техните автори; за всичко онова, което не знаете. Ще ви покажем театъра такъв, какъвто не сте го виждали. ПЪРВА ЧАСТ от тази поредица ще има за цел да ви въведе в света на театралното изкуство. В нея ще откриете любопитни факти и сведения, които ще ви накарат да се съгласите с твърдението, че театърът е най-опасното от всички изкуства.
Историята на театъра през вековете е като сложен механизъм от скачени съдове, в който всеки елемент влияе на другите, а през цялото време се появяват нови и нови елементи. Единственото нещо в него, което не търпи изменение е фактът, че театърът вълнува. След превземането на Рим от готския предводител Аларик през 410 сл. Хр., драматическото изкуство е било забранено в Европа в продължение на четири столетия. То било подложено на гонения през двойно по-дълъг период и в Индия след ислямското нашествие през 10 и 11 век сл. хр. Нова забрана му била наложена за близо 20 години в Британия, с указ на парламента /по време на управлението на пуританите и на Оливър Кромуел (1599 -16580)/. Подобно било и отношението на американските бащи-основатели към театъра, който бил забранен във всички щати на Нова Англия в Северна Америка чак до приключването на Революцията. А в Съветска Русия след 1934г. театралното изкуство било под строгия контрол на цензурата и на държавата, което продължило чак до последното десетилетие на 20-ти век. По цял свят театърът е бил постоянен източник на безпокойство, както за църквата, така и за държавата. Това е ключов факт в театралната история.
Не по-малко противоречива е била и съдбата на актьорите. Понякога те били превъзнасяни като божества или кралски особи; често служели като символ на физическа красота, но имало периоди, в които те били презирани и заклеймявани като паразити, развратници и скитници. Представителите на актьорската професия обикновено засенчвали художниците, скулптурите, музикантите, архитектите, като пораждали в обществото любов, завист и омраза. В страните от Ориента, както и на Запад, някои актьори били канени в храмовете и в аристократичните имения, на мнозинството обаче винаги било отреждано място в съседство с вертепите, когато потърсели работа в някой град.
Тези факти би трябвало да ни послужат като предупреждение, че не бива да гледаме на театралната история като на някакъв почетен списък от имената на знаменити драматурзи или набор от заглавия на пиеси. Историята на театъра е нещо повече – иначе той нямаше така често да предизвиква в различни страни да се предприемат действия срещу него, нито пък представителите на духовенството и академичните кръгове щяха да възприемат такъв предпазлив /да не кажем враждебен/ подход към него. Дори отношението на публиката е било колебливо – понякога зрителите бягали от ежедневните си задължения, за да не изпуснат някое представление, а друг път лишавали театрите от подкрепата си и ги обричали на банкрут.
Произходът на театъра е обвит в мистерия. Когато става дума за първобитните общества, театърът едва ли може да се разглежда като организирана художествена форма, особено преди да еволюира от обществените ритуали, опиращи се върху песента и танца. В момента, в който за първи път се натъкваме на текст, „насложен“ върху песенно-танцова конструкция, драматическото изкуство освен задължителен публичен ритуал, започва да придобива облика на противоречиво, нееднозначно изкуство. Текстовете и начинът, по който те биват изпълнявани, можели, поне по мнението на управляващата класа, лесно да придобият непристоен, светотатствен, дори подривен характер. Зрителите се чувствали несигурни, дори може би застрашени, при досег с непознатото и особено с теми (вербални и визуални), които провокират, разстройват и шокират. Тогава водачите на Църквата и държавата се намесвали, прибягвайки до цензура или законодателни мерки.
Но тъй като публиката е тази, от която зависи успехът на актьорите, последните редове на това въведение в театралното изкуство ще бъдат посветени на нея. Зрителските реакции можело да варират от идолопоклонничество до презрение. От публиката се е очаквало да изтълкува това, което актьорите се опитват да й представят. Започнали да се открояват забележими разлики между отделните зрители – това, което карало някого да се засмее, на друг изобщо не му се виждало забавно. С развитието на обществото бавно се променяли и неговите изисквания. Очакванията спрямо изпълнителите нарастнали право пропорционално с вече натрупания зрителски и слушателски опит. И тук стигаме вече до границата, която разделяла професионалистите от аматьорите.
Аматьорите имали пълната свобода да експериментират в каквато посока пожелаят, тъй като прехраната им не зависела от тяхното възнаграждение. Те се нуждаели единствено от някой ентусиаст, който да финансира представленията им – крал, архиепископ, банкер, бизнесмен. Поради тази причина аматьорите най-често били първите, които налагали радикални нови идеи, познати по-късно като повратни точки в историята на театъра. Професионалистът, от своя страна, се съобразявал с очакванията на публиката, съзнавайки че репутацията му е заложена на карта. Те често се боели или презирали аматьорите. Истината е, че от гледна точка на публиката и едните, и другите били еднакво необходими на обществото – така е било в миналото, така ще бъде и занапред, за да може нивото на театралните представления да се поддържа и да се подобрява.
В следващата част ще започнем пътуването си в историята на театъра с първобитните общества по света – в тях драматическото изкуство още не съществувало, но трябвало да бъде развито като средство да се отговори на определени практически нужди, които не можели да бъдат удовлетворени по друг начин.
Comments are closed.