„Тази „Книга за изгаряне“ е нещо като бележник за кошмари, кошмари, които не искаме да се сбъднат, но докато съчинявахме по време на писането и репетиционния процес, ни връхлитаха от новините.“
Георги Тенев
Обмислях този текст дълго преди да го напиша. Това, предполагам, е и търсеният ефект от „Книга за изгаряне“. Не че някой би очаквал именно от Иван Добчев да предложи лековато представление, което да бъде забравено след като завесата падне, но въпреки това не бях подготвена за силата на труса, който щеше да последва престъпването на прага на Сфумато. Имах подобно изживяване преди няколко месеца при премиерата на „На ръба“ в Народния театър (впечатления от тогава са документирани тук) . За втори път бях захвърлена в клетката на звяр, който безмилостно раздира с ноктите на безизходицата, която ни владее духовно.
Представлението обръща поглед назад към последните 25 години, изпълнени с едно вечно очакване за светло бъдеще, което аха и ще дойде. Фокусират се върху емигрантите, но не толкова тези, които физически преминават границата, а другите – които вече ментално са на хиляди километри от тази земя, наречена родина. Напускането е метафизичен процес, който е обвързан със скъсването на една нишка вътре в теб, за да може после тялото ти безчувствено да извърши акта на заминаване. Случващото се на сцената ме проряза като нож, защото се припознах там. Видях приятелите от детинство, съучениците, колегите от университета, които постепенно, един след друг, се качваха на самолета. Те вече не бяха тук много преди да преминат оттатък. Мигриращото поколение. Това сме ние, родените след 1989 год. Условността на границите е хубаво нещо, но не и когато е обвързана с тотално отричане на миналото. А оставащите биваме потапяни в едно усещане за самота, което се опитваме да заглушим всячески, запълвайки всяка свободна минута с работа, пътувания, купони и алкохолни нощи. Пази Боже да останем за минута в тишина и чуем вика на отчаянието вътре в нас.
Представлението беше последвано от дискусия, за която останах, защото не можех да си представя как ще се гмурна във външния свят преди да осмисля докрай това, което се случваше вътре в мен. Режисьорът Василена Радева също присъстваше и правилно отбеляза, че все повече хора мигрират, а не емигрират. Те просто пътуват, учат, работят, живеят. Те днес са тук, утре – другаде и не знаят кога ще се завърнат, защото за тях движението е начин на живот. Така е, но „Книга за изгаряне“ не беше за тези хора. Не беше за авантюристите, за пътешествениците. „Книга за изгаряне“ беше за бегълците.
Много се пише и говори за прехода. Трудно ми е да определя как точно се случва той при положение, че силните на деня днес са същите лица от тогава. Държавна сигурност съвсем официално се е настанила в Народното събрание, както и сред медиите, духовенството и образователните институции. На фона на този факт усилията на всички хора, излезли на площада през 89-та, както и на техните съмишленици, надигнали глас преди две години, изглеждат напразни. Стигнали сме до момента, в който дори не ни шокира дебелокожието на едно ченге, по зловеща ирония на съдбата оглавило висше учебно заведение, съвсем откровено и пред медиите да прати протестиращите си студенти да емигрират като не им харесва тук.
Върху нагнетената обстановка от последните 25 години стъпва представлението. Проливният дъжд, който се излива на сцената върху слабо осветен джип, бледнее пред случващото се в човешката душа, в която е започнал емиграционният процес. В майсторски решеното пространство актьорите не излизат на сцената, а изпълзяват от дълбините на ламариненото туловище пред нас. Писането е представено като един вид пътуване, за което не е необходим билет. То е утеха и начин да изкараш горчилката от себе си.
В същото време книгата е символ, за който границите нямат значение. Истината е, че тя най-често бива създадена поради необходимостта на писателя от текста, а не с мисъл за бъдещия читател. Представлението е изпъстрено с препратки към реалността – такава, каквато я виждаме ежедневно. Фигурата на протестиращия човек излиза на преден план заедно с необходимостта от нова фаза на протест. Може би това обяснява вълната от самозапалвания не само в България, но и в целия Източен блок. Ние вече горим отвътре. Белязани сме от огъня на епохата. Само радикализъм би могъл да изкара това общество от унеса му.
Цялото представление е замислено като бич към интелигенцията, която би трябвало да бъде двигател за промяна. Как обаче можем да очакваме подобна роля да бъде изпълнена от хора, които са си кротували 45 години под погледа на един благосклонен господар. Тодор Живков е бил изключително прозорлив в това отношение. Вместо да се разправи насилствено с хората, които биха имали моралния повик да застанат насреща му, той много хитро ги е приласкал и ги е превърнал в беззъби палета. В даден момент, докато разсъждавах за тъжната орис, която сами са избрали, лицето на Йосиф Сърчаджиев се показа пред нас от видео запис, а топлият му глас изпълни салона. Посветил години на идеята за демокрация и равенство, той сподели своята история откровено, без патос, все едно сме седнали очи в очи в „Синьото лъвче“ в Синеморец и си говорим, обгърнати от цигарен дим и крясъци на чайки. Разочарованите надежди винаги оставят горчив привкус, но е въпрос на избор как ще живеем след краха им. От само себе си в главата ми изникна една народна мъдрост. Тури му пепел. И продължавай напред.
Докато сме завладени от омраза към миналото, няма как да изградим за нас и близките ни едно достойно бъдеще. България има нужда от едно второ Възраждане, в което омерзените интелигенти и учители да поемат отредената им роля. Цялата пошлост, дебелокожие, беззаконие, всички обиди и натрупал се гняв трябва да бъдат заличени. За да може от пепелта да се издигне красив феникс.
Постановъчен екип:
От Георги Тенев и Иван Добчев
Режисьор: Иван Добчев
Сценография и костюми: Иван Добчев, Наталия Тодорова, Ивана Ненчева
Музика: Христо Намлиев
С: Кънчо Кънев, Цветан Алексиев, Васил Ряхов, Даниел Рашев, Цветан Даскалов, Александра Василева, Йосиф Сърчаджиев
