Петър Денчев е един от забележителните млади режисьори у нас. Забелязваме, че той често избира пиеси със особено социално значение, които не просто се играят, а засягат наболели проблеми за обществото и личността. Той е завършил Режисура за драматичен театър през 2010 г., има постановки в театрите в Стара Загора, Пазарджик, Ямбол, Русе, Сатиричен театър „Алеко Константинов“ – София, Народен театър „Иван Вазов“ и др. Негови представления са гостували на различни фестивали в България, Сърбия, Косово и Румъния.
Денчев е и писател, автор е на два романа („Тихото слънце“ и „Тъй, както мъж целува жена, която обича“) и един сборник с разкази („Истории в минало време“).
- Защо избра да се занимаваш с театър?
Защото обичам историите. За разлика от историите, които се разказват в литературата, театърът притежава непосредствено човешко въздействие, защото разчита на живото общуване. Харесва ми, че за да свършиш докрай смислено една работа в театъра, трябва да издишаш много въздух с едни хора, в едно и също пространство.
- Ако трябва да се определиш с няколко думи като режисьор, какви ще са те?
Може би съм демократичен, но по отношение на някои неща съм авторитарен. Много е трудно в настоящата театрална ситуация да се подхожда само и единствено с творческа демокрация. Театърът изисква сериозна дисциплина и отдавне на много енергия. Така че дори да съм авторитарен понякога, мисля че това е стимулиращо, а не угнетяващо.
- Каква е публиката, която можем да видим на твоите представления?
Не зная, сигурно разнородна. Може би не съм аз човекът, който трябва да отговори на този въпрос.
- Как решаваш на кой актьор да повериш конкретна роля?
С доверие. Понякога с опити.
- Има ли конкретен човек, с който би искал да работиш, определена сцена, на която да поставяш, а все още не си?
Има, но не искам да ги обявявам.
- Кой е текстът, който винаги си искал да поставиш и защо още не си?
Има доста такива текстове. Например “Хадерсфилд” на Углеша Шайтинац.
- Скоро беше жури на фестивала в Шумен, какво е наблюдението ти върху новите продукции?
За първи път попаднах в ролята на жури и беше много интересно за мен, защото имах възможността да наблюдавам работата на различни колеги, специално върху българска драматургия. Особено впечатление ми направи спектакъла “Възвахала на колебанието” на проф. Маргарита Младенова по текстове на Георги Господинов (ДТ “Стефан Киров” Сливен), както и представлението на Ида Даниел върху пиесата “Траевремене” на Радослав Чичев. Харесах също така “Колекционерката” на Катя Петрова (Театър 199) отново от Радослав Чичев.
Но искам да отбележа, че може би същинското събитие лично за мен беше “От тук започва България” на режисьорката Неда Соколовска, документален спектакъл с актьори от трупата на Шуменския театър. Представлението беше изключително актуално, социално, с много приятно чувство за хумор. За съжаление то не беше в състезателната програма на фестивала. Прави впечатление, че се експериментира много с българска драматургия и нещата, които се създават са различни по жанр – документална драма, постмодерни текстове, класическа българска драматургия, което е едно добро разнообразие.
- Кои са спектаклите от програмата на фестивала, които зрителите не трябва да пропускат и защо?
Със сигурност “От тук започва България” на Неда Соколовска и “Възхвала на колебанието” на проф. Маргарита Младенова.
- Какво да очакваме от теб през следващия сезон?
Есента, в края на октомври, ще имам премиера на “Дванайсета нощ” от У. Шекспир в ДТ “Сава Огнянов”, Русе. Веднага след това започвам репетиции във Варненския театър по заглавие, което ще запазя в тайна за този момент.
Comments are closed.