На 30 септември ще се състои втората премиера на представлението „Болница накрай света“ в Малък градски театър „Зад канала“. Срещаме ви с актьора Пенко Господинов, който е част от екипа на спектакъла. Той ни разказва за ролите, за работата с Дино Мустафич и за мястото на душата на сцената:
- Какво е Вашето място в болницата? Разкажете ни повече за Вашия персонаж.
Моята роля в „Болница накрай света“ е много особена, защото аз не играя една роля, а няколко. Освен че имам конкретни персонажи, които трябва да пресъздам, играя и нещо като автора, не само на пиесата, но и на този измислен свят, в който нашите персонажи живеят и в който ние също така живеем.
- Това представление промени ли Ви по някакъв начин? Дадоха ли Ви ролите някакви нови нюанси?
Това е сложен въпрос – доколко ролята променя актьора. Все още не съм в състояние да разсъждавам по такъв начин, защото ние сме още в работен процес. Но ми харесва, че работя с режисьор като Дино Мустафич, който има много по-особен поглед върху автор като Христо Бойчев. Той не го разглежда по баналния карикатурен, бих казал гротескно-банален начин, по който този автор се разглежда в България. Той подхожда много по-крайно, много по-метафизично към самия свят на Бойчев и от това представлението печели.
- Имате ли любима реплика или даден момент от пиесата?
За любима реплика е още рано да се говори. Това според мен ще дойде малко по-късно, когато се срещнем с публиката, защото театърът е преди всичко общуване между сцената и салона. Обикновено като работя, винаги гледам да имам няколко момента, които да чакам с нетърпение и да искам да премина през тях. Предпремиерно, още не мога да имам някакъв рационален, цялостен поглед върху собствената си работа, но тук тези моменти са много.
- Тази година ще поемете първия си клас в НАТФИЗ. На какво искате да ги научите, освен това да бъдат добри театрали?
На много неща искам да ги науча. Едното е по отношение на обучението в тази професия, а другото е по отношение на възпитанието им като творци. Тук става дума за вкус, за мярка, за отношение към работата и към собственото си развитие. Преди всичко, искам да ги стимулирам да разглеждат тази професия като творческа, а не като изпълнителска. Съвременният театър според мен не търпи такова отношение от актьора – просто да пребиваваш телом, а душата ти да е някъде другаде. Всъщност, театърът никога не е търпял такова отношение, но системата в която функционира българският театър, стимулира такова разделяне между тялото и душата.
- Какво ще кажете на всички наши читатели, които лекуват душата си с театър?
Първо, искам да ги поканя на премиерата на това представление. Хвърлили сме много усилия. Екипът е от много добри творци – от драматурга, през режисьора, актьорите, композитора, сценографа, всички технически лица, които ни помагат. Ще се радвам читателите ви да дойдат. И друго, което искам да им кажа, е да четат добра литература, да слушат хубава музика, защото общуването с изкуството е нещо, което прави от човека човек.
Ние пожелавеме успех на новия спектакъл, кактоп и вдъхновени за Пенко Господинов и неговите студенти!
