Първият фестивален ден на МСТФ „Данаил Чирпански“ се отрони от календара. С него се понесоха много усмивки, тихи стъпки по коридорите, бурни аплодисменти в залата.
Може би знаете, че на сцената на театъра има микрофони и когато влезете в театъра, ние ви чуваме. А знаете ли колко е хубаво жуженето по коридорите да се превърне в творческо затишие, а тишината в залата да се запълни с шепот? Може да сте сигурни, че този лавиращ сценарий се разигра и вчера. Залата на Голяма сцена на Драматичен театър „Гео Милев“, Стара Загора, не можа да побере всички желаещи да видят първото представление от програмата на фестивала – „Бай Балчо споменува“.
Абсолвентите от класа на Проф. Пламен Марков за пореден път доказаха, че с любовта, с която играят, имат обещаващо бъдеще. След като завесата се спусна, на сцената излезе част от екипа на фестивала. Момичетата разказаха за фестивала, за участниците, благодариха на всички, без които МСТФ „Данаил Чирпански“ нямаше да бъде това, което е. До себе си поканиха Проф. Пламен Марков. Той изказа възхищението си към младите дами, дръзнали да се заемат с тази изключително вдъхновяваща идея и успели да я осъществят. Професорът разказа и за Данаил Чирпански.
Данаил беше важна част от класа. Както виждате, тук има доста вдъхновени, талантливи хора и ако той е бил моторът на една група от хора, и е бил толкова важен за тях, очевидно е, че в него е имало искра Божия.
Любовта към Данаил се носеше навсякъде – около актьорите, ръководителите, всички, имали късмета да го познават. Но чия любов може да бъде по-силна от майчината? На сцената се качи Станислав Станев, който прочете писмо от името на майката на Дани.
Какъв искам да бъде? … Да е добър човек. … Отдавна вече знаех, че той е много, да не кажа най-добрият син, внук и племенник. Но сега знам, че той е и такъв приятел и колега. И този фестивал, който се случва, е за това – любовта – любовта към човека и неговата любов към театъра.
Светлините угаснаха и един по един под светлините на прожекторите се появиха отново актьорите от „Бай Балчо споменува“, които изпълниха песента „Бел Кон“. Имаше ли микрофон или пък не? Те пееха с опънати гласни струни, гърла, пълни с вълнение. Имаше очи, пълни със сълзи, с пожар, други – затворени или отправени към небето.
„Ех, да имам туй що немам,
па да купя бял кон… “
Знаем ли какво имаме? Имаме богатство – защото изкуството винаги е било, е и ще бъде една огромна съкровищница. А когато го създаваме и се борим за него, то е и нашият бял кон, водещ ни напред.
Остават 6 дни до края на фестивала – заслужава си да го посетите. С такова силно начало какво ли ни очаква занапред?
