Мариус.
Сборен моноспектакъл „Мариус 50“.
Цял ден съм пред екрана на лаптопа. Свети ми. В края на работния ден очите си чувствам като две сочни, големи череши и имам чувството, че поне едната костилка – ХОП – ей сега тамън ще изскочи…
Добре че имам очила със специално покритие… Качвам се в колата на мястото до шофьора – още е 18:00, а на слънцето му се пие компот от череши. Иска да вземе моите. Протяга лъчи.
Добре че има козирка. Пристигам в Пазарджик. Вече съм пред Драматичен театър „Константин Величков“. Още е светло.
Добре че сградата ме е скрила от Слънцето. Влизам в залата – лампи.
Добре че ги изгасиха и трепетното ми очакване се превърна в реалност, която ми се струваше лъжовна – най-накрая ще го видя, чуя, вдишам, „докосна“… Мариус.
Мариус – излезе на сцената целият в черно, с дълга качулка, която го скриваше от глава до пети – а той – говори и … свети.
Добре че …
Добре че …
Нищо не спира тая светлина.
Гледам го обаче, слушам го – той е – Мариус. Още по време на първия му образ съзерцавам го и си повтарям, че и той е просто човек – като тия няколко дузини хора по седалките… и не си вярвам. Прожекторът ли е грейнал в него, пък той го отразява? Или е обратното? И присвивам аз моите очи-череши, но бръжди – образът бръжди. И уж го виждам – ей го – ту с бастун пристъпва, ту е достолепен Хамлет, ту е поседнал и му треперят ръцете. Сменя си гласа, диалекта, тона, гримасите…
И аз се сменях. Смях се, натъжавах се. Следях вълната на емоциите. Осъзнах, че не ме болеше коремът от смях, както в някои спектакли. Не хлипах от плач, както се случва по време други. Но се бях отпуснала в една наслада от потапяне в таланта и изкуството, което води само до пресипнал поток на мисли в съзнанието. Единствено една малка крушка светеше в ума ми и под нея се размятаха листи като в сън, както се озоваваш на странни места и с хора, чиито лица някога си виждал. Гледам – на сцената се сменяха образ след образ, пък уж беше само той – един. Все не вярвах. Присвивах очи-череши, фокусирах, гледах всеки детайл от лицето му (колкото можех да видя) и виждах различни човеци, лица, съдби.
…
Моноспектакълът приключи. Минаха 1… 2… 3 секунди и когато го осъзнах, неволно стиснах между клепките черешите с все костилките и потекоха сладки и тръпчиви сълзи – че свърши, че той е единствен, че го оставям сам, че светлината на сцената загасна, а аз се скривам пак в нощта… да си отворя компот от череши и да си мисля…
Мариус.
