Кой е Дени Дидро?
Дени Дидро е известен френски писател, философ и художествен критик. Той е един от значимите светли умове на ХIII век, под чието ръководство в продължение на 30 години се издава 35-томната „Енциклопедия на науките, изкуствата и занаятите”.
„Енциклопедията“ е един от големите проекти на века, а нейните автори провокират развитието на литературната дейност и налагат нов стандарт на образованост сред обществото. Тя излиза през годините 1751 – 1780.
Един нов дискурс спрямо изкуството, красотата и взаимодействието с човешките усещания се задава през 18 век. Немският философ Баумгартен го означава с термина „естетика“. Той е повлиян от генералните философски проблеми, обсъждани през Просвещението, от идеалите за свобода, демокрация и развитието на научното изследване.
Френският принос към естетиката на ХIII век се обуславя основно от два фактора:
1. Обширното използване на френския език като универсален след упадъка на латинския
2. Съществуването на интелектуална култура на писане и теоретизиране
През ХIII век виждаме как изкуството, художествената критика и естетиката започват да се издигат до значението на науката, и как заедно – изкуството и науката, допринасят за развитието на обществото. Това развитие е подсилено и от напредъка в самата философия – чрез въздействието на британския емпиризъм и растежа на материализма.
По онова време театърът също играе важна роля при развитието и утвърждаването на художествения светоглед на буржоазната революционна Франция. Именно поради това много напредничави умове отделят такова внимание на това изкуство, което се превръща в идеологично оръжие. И така, наблюдаваме сблъсъка между класическия стил и реализма – при театъра, живописта и музиката. Дидро е този, който пише критически трудове за проблема при навлизащия реализъм, но едновременно с това показващи и неговото предимство пред класицизма.
Терминът „философ“ през ХIII век във Франция не се прилага само към хора като Декарт и Джон Лок, всъщност появата на една по-различна група писатели, които комбинират интелектуалния анализ и социалния коментар, също спадат към неговата употреба. Именно такава фигура е и Дени Дидро.
„Дидро и в спомените на съвременници, и в признанието на потомци е останал с детски поглед, винаги усмихнат, хипнотизиращ събеседник, щедро пръскащ смели идеи пред учените си слушатели, юношески развълнуван писател с дръзко перо, за който няма граници в търсенето на истината и борбата за свобода“, така българският философ и политик Кръстьо Горанов описва Дидро.
Дидро за актьора: „Ако тези хора не бяха способни на такива ловки хватки, то не си струва да ходим на театър“
Неговото произведение „Парадокс за актьора“ повдига темата за емоционалността и основните качества, които актьорът би следвало да притежава, за да бъде съвършеният посредник между писателя и публиката. В основата му се забелязва един упрек към показната чувствителност и пошлостта на преиграването, както и желанието на Дидро да покаже защо е необходима провокацията и трансформацията на тази чувствителност в нещо по-стабилно и въздействащо.
„По природа актьорът често пъти е отвратителен, а само понякога великолепен“, пише той.
Парадоксът е написан под формата на диалог, който започва с обсъждането на таланта и оценката, която се поставя на този талант. Разглеждайки го като природна дарба, на която предстои усъвършенстване, Дидро поставя на преден план не самия талант, а неговото рационализиране, опознаване и научаване.
Френският писател осъзнава, че актъорът се вслушва в себе си най-вече когато иска да покаже себе си, да изрази таланта си, така че да заплени умовете, без да оставя място за съмнения. Според него опитомяването на таланта и боравенето с него чрез един надзор на разума е това, което дели актьора от съвършенството. Силата на таланта се оказва в неговото ограничаване, за да се превърне в нещо, което най-добре би могло да въздейства, да задържа погледа, да събира страстите и чувствата на наблюдаващите, заедно с техния отзвук и одобрение.
Струва ми се обаче, че подобно изразяване би било не просто твърде идеалистично или недостижимо, ала и непродуктивно, именно поради невъзможността на негото овладяване, дори и да приемем, че би имало и подобни изключения. А ето и някои от качествата, които би следвало да притежава Големият актьор, според Дидро:
- Аз искам от него много да разсъждава; да бъде студен и спокоен наблюдател. Следователно изисквам от него проницателност, но никаква чувствителност, умение да подражава на всичко или – което е равносилно – да има еднакво предразположение към всякакъв вид роли и характери. […] Ако актьорът е действително чувствен, бога ми, как би могъл да изиграе два пъти поред една и съща роля със същия плам и успех?
- Неравната игра на актьорите, които влагат цялата си душа на сцената, е ту добра, ту слаба, ту пламенна, ту студена, ту плоска, ту възвишена. […] А актьорът, който играе обмислено, изхождайки от познанията си за човешката природа, и следва някакъв идеален образец, като си помага с въображението и паметта си, ще бъде единен, винаги съвършен на всички представления. […] Такъв актьор е сигурен: той е като огледало, винаги готово да показва предметите с една и съща прецизност, сила и правдивост.
- Ние, останалите хора чувстваме, а те наблюдават, изучават и изобразяват.
- Актьорът дълго време се вслушва в себе си. Той се вслушва в себе си и в момента, когато ви вълнува, и целият му талант се състои не в това да чувства, както вие предполагате, а да предаде така точно и вярно външните белези на чувството, че вие да се излъжете.
В „Парадокс за актьора“ виждаме как Дидро разглежда актьорското тяло многостранно – от неговото великолепие до посредствеността му. Естетиката му засяга въпросите за жанра, композицията, стила, актьора, публиката и езика. Той е един от философите на Новото време, който стимулира концепцията за театрална игра към промяна. Неговите произведения до голяма степен показват социалните и политически изменения на епохата, а възгледите му съпътстват важни идеологически промени във Франция. Дидро твърди, че един актьор е способен да изиграе всякакви характери, именно защото той няма свой собствен характер. Представата за актьора, на която залага в диалога, действително успява да накара читателя да подходи мнително към това, което се изобразява пред сетивата му – „Ако тези хора не бяха способни на такива ловки хватки, то не си струва да ходим на театър“.
За популярността на самия Дидро и неговото дело говорят редица автори и източници, включително забавният и непретенциозен френски филм Le Libertin.
За материала бяха използвани:
Дидро, Дени, „Естетика и теория на изкуството“, Наука и изкуство, София, 1981
Гачев, Д., „Естетическите възгледи на Дидро“, Наука и изкуство
Stanford Encyclopedia of Philosophy
