Чували сте приказката „Обущарят ходи бос.“. Това през последните години е моята история. Въпреки че съм създател и главен редактор на първата у нас онлайн медия изцяло за театър (a.k.a. сайта, който четете в момента), все по-рядко успявам да стигна до притихналия салон и да се предам в ръцете на сценичното изкуство.
Това, както може да се досетите, ми липсва и дори се чувствам малко виновна пред Нейно Величество музата на нашето любимо изкуство – Мелпомена! Предполагам, че и много от вас усещат осезаемо отсъствието на театъра в дните си. И естествено имаме оправдание – твърде сме заети, натоварени, вечно търчащи между работата, децата, партньора… Но оправданията са като задните части, винаги си ги носим с нас.
Аз реших да спра да се оправдавам и да направя нещо! Затова от днес започвам тази месечна рубрика-обещание, в която ще ви споделям за поне две представления, които съм набелязала да гледам през идните 30 дни.
Моето предизвикателство към вас е същото – отидете поне два пъти в месеца на театър! Ако харесате моите предложения, ще се радвам да се видим в театралната зала, ако изберете друго, споделете ми го тук или в социалните мрежи, за да отида следващия месец!
И стига интро, време е да срежем лентата.
Обявявам рубриката „Отивам на театър“ за ОТКРИТА!
Започвам февруари с един спектакъл в любимия Театър 199, който никога досега не ме е разочаровал. „Най-бързият часовник във вселената“ от Филип Ридли, чиято премиера беше още през май 2019г., е дело на режисьора Стайко Мурджев. А преди броени дни Станка Калчева получи номинация за Икар за поддържаща женска роля.
Въпреки мрачното усещане, което носят снимките и анотацията на спектакъла, аз мисля, че ще изляза много щастлива и усмихната от салона, заради майсторството на екипа и, сигурна съм, интересния прочит на зловещото усещане.
Спектакълът ще гледам на 3 февруари (понеделник).
Юху, продължавам с нещо съвсем ново, за което много се говори – „Синът„ в Народен театър, чиято премиера беше в края на януари.
На сцената Захари Бахаров, Владимир Пенев, Теодора Духовникова, Александър Тонев и Анета Иванова са поставени в житейски ситуации, пред които всички ние се изправяме. Харесвам такива сюжети – човешки и близки до публиката и истината е, че нямам търпение да го гледам.
Очевидно и много други хора, защото за близките дати почти няма места. Аз ще съм там на 20 февруари – за тогава може да се доберете до балкон все още 🙂
След тези кратки редове малко се чувствам като в „Господари на ефира“ – с печат „Обещано“. Така че когато ме срещнете някъде, попитайте ме „Накъде си тръгнала?“, а аз може би ще ви отговоря „Отивам на театър!“.
