РАЗГОВОР С АКТЬОРА НИКОЛАЙ ЖЕЛЕВ ЗА ПРИЗНАНИЕТО, СМИСЪЛА И ВЯРАТА В ДОБРОТО
Николай Желев завършва „Актьорство за драматичен театър“ в НАТФИЗ в класа на проф. Пламен Марков през 2017 г. Сред ролите му в театралната академия са: Тригорин от „Чайка“ на Чехов, Нягул от „Албена“ на Йовков, Клина и Деметрий от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир, Игор от „Гарвани“ по „Мама му да еба, кой почна пръв?“ на Деян Дуковски (реж. Ованес Торосян), Нейко Палюнката в спектакъла „Бай Балчо споменува“ по текстове на Балчо Нейков (реж. Пламен Марков).
Николай Желев е номиниран в категория „Дебют“ за Икар 2018 за ролята си на Лео в „4000 мили“ от Ейми Херцог, реж. Владимир Люцканов, Театър 199 „Валентин Стойчев“.
Можете да го гледате и в спектакъла „Бременските музиканти“ в Младежки театър „Николай Бинев“ (реж. Венцислав Асенов) в ролята на Магарето, а през месец април на същата сцена Николай ще се превъплъти в Индже войвода.

ЗА НОМИНАЦИЯТА „ДЕБЮТ“
Номинацията я усещам най-вече през отношението на другите. Естествено, че се зарадвах, като разбрах… Няма как да не предизвика някаква емоция, но не е било „Уааау!“… Разни хора ми се обаждат, пишат ми отвсякъде… И аз си викам: това явно е нещо много голямо. Въобще не съм очаквал, макар че се говореше… Предвещаваха ми го. „Ей, да получиш поне една номинация за дебют“! Много е странно. Усещам го като нещо значимо от гледна точка на това, че са те забелязали, а не дали ще вземеш статуетката или няма да я вземеш. Влязъл си в полезрението, обърнали са ти внимание. Това ми дава знак, че това, което аз съм приел, че мога да дам на театъра и начина, по който мога да работя като актьор, явно е моят път, защото в Лео съм абсолютно Аз.
ЗА ЛЕО И „4000 МИЛИ“
Още първия път, когато прочетох пиесата „4000 мили“, нямах нужда от анализ. Имаше моменти, в които четях и хвърлях текста, защото не понасях факта, че това са думи, които аз ги казвам. Някои от нещата бих ги казал едно към едно. А монологът… В пиесата има различни картини и различна случка, но всъщност е моя случка. Много се смесват нещата. Не мога да кажа, че има някакво отчуждение. Категорично! От самото начало си го усещах страшно много. Самият текст не е такъв, че да човъркаш много и да търсиш под вола теле. Ситуацията е ясна и минава много точно през характера, през усещането за персонажа. Според мен затова се получава. И заради партньорството. Партньорките ми в „4000 мили“ са мечта. Първо, защото в първото ми представление работя заедно с две момичета, с които сме от един клас – Елена Иванова и Катерина Стоянова. Свои хора… Не съм имал усещането, че, понеже моята роля е по-голяма от техните, е имало някакво разделение или че правя нещо повече от тях. А срещата с Меглена Караламбова си е втора школа. Това е благодат.

ЗА ТЕАТЪРА И ЖИВОТА
За мен театърът винаги е бил много преплетен с живота ми. Без да искам да звуча клиширано, но буквално живея чрез театъра. Така се получи… Сега си давам сметка. Като се върна назад, още в родния ми град Пазарджик, преди да вляза в НАТФИЗ… То си е част от мен, паралелно си върви с мен и с цялото ми развитие.
Театърът ми дава щастие. Не мога да кажа, че ми взима нещо, защото аз си го избирам. Не мога да обвинявам трета страна, че нещо ми се взима, понеже аз избирам да отдам цялото си внимание. Когато не мога да намеря катализатор или огледало на това, което изпитвам като човек, като любов, без значение като какво, винаги е го пренасочвам натам, към театъра. Винаги така се е случвало… И в момента така ми се случва.

ЗА ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА И РОЛИТЕ В ТЕАТЪРА
Най-голямото предизвикателство за мен е да остана достоен и дисциплиниран в театъра. Да мога да се наричам актьор, защото и досега изпитвам леко неудобство да кажа „Аз съм актьор“. За мен тази работа обхваща много неща. Понякога, когато излезеш от репетиция, животът навън е малко по-друг от този в репетицията… Там е доста по-интензивен, доста по-творчески зареден. Навън понякога не е точно така… Това е голямото предизвикателство: да можеш да се справиш със себе си. Животът и театърът са много свързани, дори като принципи. Те са много сходни. Театърът е форма на живот, но е доста по-синтезирана, за доста по-кратко време се случват нещата там.
Ако можех да избирам следващата пиеса, в която да участвам, веднага бих казал „Копой“ на Антъни Шафър. Това е една моя много, много, много любима пиеса и много, много ми се прави… Досега не съм мислил за обема на ролите, а за това какво ме предизвикват да търся, какви части от мен отключват, в какво сме близки с ролята и къде имам повече да търся в себе си, във въображението си. Такива неща ми се работят – които да ме провокират. Аз това обичам да правя – не нещо да ми се налага или да го работя просто за да работя, а да работя неща, които имат съдържание, в които мога да имам гледна точка и послание.
ЗА ВЯРАТА В ДОБРОТО
Вярвам, че трябва да си добър човек. В каквато и да е ситуация винаги да подхождаш с добро към хората. Когато можеш да помогнеш, да помогнеш, без значение дали човекът отсреща ще го оцени и види. Разбира се, не трябва просто да се пилееш ей така, за нищо. Понеже живеем в особен свят, всеки е сам за себе си в много отношения. Не трябва да забравяме, че сме хора и че има неща, които свързват всички ни. Да сме добри един към друг – в това вярвам. И когато вярваш повече в доброто и в любовта и по такъв начин се отнасяш към другия човек, а не само се оплакваш от трети страни… политика, съдба … че са ти виновни за целия живот, мисля че тогава и животът ни, и ние самите ще станем по-добри.

ЗА ЛИЧНАТА МИСИЯ
Театърът трябва да буди душите на хората и да отправя послания, а не да се прави самоцелно. Тези послания липсват. От друга страна обаче ми се струва, че напоследък се заражда едно течение от млади хора, които са борбени и имат свои идеи, продиктувани именно от тази липса на съдържание. И те търсят този смисъл. Аз вярвам, че все повече хора ще започнат да виждат смислените неща. Театърът трябва да дава на хората смисъл и нови гледни точки. Актьорите и всички, които се занимават с изкуство, са будители. Трябва да си даваш сметка, когато си на сцената или на екрана, че неслучайно си там. Не просто защото си красив или защото си много специален и теб трябва да те гледат, а защото все пак трябва да кажеш нещо на хората, да имаш какво да им кажеш. Иначе просто се показваш.
Не бих заминал за чужбина, за да се реализирам там. Струва ми се много лесно. Не че не е сладко, не че никога не бих отишъл да работя в чужбина по някой проект, но да реализирам бъдещето си и себе си там – не мисля. Мисля, че тук, в България, имам какво да правя. И се надявам да мога да свързвам двата края, за да го правя. Имам чувство за лична мисия. Имам усещане, че имам какво да кажа и имам какво да дам на хората. И ми се иска да мога да го правя.

ЗА НАСТОЯЩЕТО
В момента работя с проф. Пламен Марков върху текстове на Балчо Нейков. Концентрирали сме се върху историята за Индже и Странджанската буна, около това „как Инджето не стана цар“. Сега копая около личността на Индже войвода, защото това е моето предизвикателство до април месец. Премиерата ни е на 15-ти и 17-ти април в Младежки театър „Николай Бинев“. Нека всички се чувстват поканени!