Никол Оташлийска: „Мечтая си светът да стане едно по-добро място. Това бих желала да бъде и мисията ми в театъра.“

0
0

Автор: Йордан Георгиев

В живота на всеки духовно издигнат и чувствителен човек съществува поне едно специално – реално или въображаемо кътче, в защитената територия, на което той винаги намира спасение, където се чувства истински свободен, поощрен да бъде нещо повече от онова, което е обикновено в делниците си. Именно там най-красивите, най-свидните човешки мечти и видения добиват плът, цвят, живот. Такова съкровено пространство за мен е театърът – покрай всичко останало, може би и защото там забравям да се чувствам белязан, различен от другите, поради липсващото ми зрение.

Една от най-съкровените и недостижими мои мечти още от малък е мечтата да мога да летя. И с времето открих, че именно театърът е мястото, където тази моя красива илюзия – усещането за летене, намира своето най-пълноценно проявление. И никак не е случайно, че най-често в театъра срещам хора, които ме спасяват, които ме вдъхновяват и ми помагат да намирам смисъла тогава, когато съм го изгубил, когато съм се уморил да постигам, да се блъскам в стени, да доказвам нещо на някого. Точно като в онзи стих на Томас Елиът: „Аз повече не се стремя да се стремя“.

Именно такива специални за мен хора срещнах и в най-новия актьорски клас на професор-доктор Ивайло Христов в Натфиз още преди самият той да ме покани през 2019 г. да водя на неговите студенти лекции, посветени на големите режисьори и драматурзи в българския театър.

В следващите редове ще ви срещна с един от най-ярките таланти в настоящия клас на Ивайло Христов – Никол Оташлийска.

Тя притежава невероятно широк диапазон на актьорския си талант, но и завладяваща мекота, която прави героините ѝ поне с една идея по-облагородени, по-женствени като душевност и излъчване. И не само. Личните качества на Никол я правят представителен образ на едно поколение, в което, лично аз, много силно вярвам, че ще промени и българския театър, и България.

Доколкото ми е известно, в твоя род не е имало други артисти преди теб. Но ти си имала щастието изкуството да се превърне във важна част от живота ти още в най-ранните ти детски години. Кога, обаче, за първи път се видя актриса в мечтите си?

Да, аз съм израснала в семейство на инженери, но от малка се занимавам с музика и заобичах сцената. В театъра се влюбих, когато гледах едно представление на школата ми по актьорско майсторство „Студията“ – „Хотел между този и онзи свят“ на Ерик-Еманюел Шмит. Тогава усетих някакъв уют, топлина и свобода и разбрах, че това е нещото, което най-силно ме привлича, с което бих желала да се занимавам и в което намирам най-голям смисъл.

Вече трета година ти си студент в класа на проф. д-р Ивайло Христов в Натфиз. Кои са онези азбучни истини и правила, свързани с актьорската природа, с театъра като мисия и призвание, които си научила под негово ръководство? Има ли съвет, урок или напътствие, за които ще му бъдеш винаги благодарна?

От проф. д-р Ивайло Христов съм научила толкова много неща, които освен актьорската ми природа, са променили и човешкия ми светоглед. Най-важният урок, който той ни учи, е това, че един добър актьор трябва да има собствена позиция. Да не бъде марионетка, а да знае всяко нещо защо го иска и защо го прави.

Също така той ни е казвал, че най-добрият драматург е животът. В актьорската професия трябва да черпим от личните си преживявания и да наблюдаваме хората и света около нас. Аз съм изключително благодарна за всичко, което съм научила от него и се чувствам огромна късметлийка, че съм точно в този клас.

Вие сте първият клас в Натфиз, който създаде спектакъл, подчинен на принципите на импровизационния тип театър, с много клоунади и скечове, родени от играта на въображението на актьорите? Нарекохте го „Клоунизация“. С какво този специфичен жанр обогати актьорските ти познания и способности и до каква степен ти помогна да разгърнеш таланта си в нови, неочаквани дори за самата теб посоки?

Сблъсъкът на нашия клас с импровизационния театър и клоунадите беше едно огромно предизвикателство за нас, което разгърна актьорската игра на всички и обогати въображението ни. Създадохме спектакъла „Клоунизация“ с асистента ни по актьорско майсторство Мартин Каров. Клоуните и импровизацията изискваха от нас да сме напълно искрени и първосигнални на сцената.

Този процес за мен беше изпълнен с много страхове, тъй като това да играеш без текст, а да разчиташ на собственото си въображение и разбира се, на партньора си, беше огромно предизвикателство, но и удоволствие. А когато на репетиции гледах отстрани колегите си как напредват, осъзнах през колко много неща сме преминали за един семестър и изпитах голямо удовлетворение. Истинска радост за нас беше и когато се раждаше на сцената нещо смислено, понеже беше изградено единствено от нас самите като актьори.

Така се случи, че първите две дипломни представления на класа ви са по текстове на Йордан Радичков – „Ние, врабчетата“ на сцената на Младежкия театър „Николай Бинев“ и „Суматоха“ на учебната сцена в Натфиз. С какво те изненада, развълнува и провокира най-силно светът на този голям наш белетрист и драматург?

Истинско щастие е, че първите ни две дипломни представления са по текстове на големия български драматург Йордан Радичков. Неговият магически свят е изпълнен с толкова мъдрост и доброта. Творчеството му лично ме развълнува с вярата и наивността на персонажите му и ме накара да си задавам въпроси, с които досега не съм се сблъсквала. „Ние, врабчетата“ ме научи, че „Животът е борба, която трябва да се носи с песен на глава“.

Срещат ли се и днес тези чудаци, населяващи творческия свят на Радичков, или все по-често говорим за тях с носталгия като за изчезващ вид, като за плод на фантазията – подобно на белите вълци от Турно Магурели?

Самият Радичков казва: „Все по-малко чешити има“. Героите от „Суматоха“ си разказват истории с такава вяра и наивност. Един пример от текста за това е, когато селяните питат Гамаша: „Защо вълците са бели?“, а той им отговаря, с наивността на дете, което е сигурно в своя отговор: „Защото ядат кукуруз и козината им побелява“. Другите веднага се съгласяват с него и това е нещото, което отличава тези герои от хората в днешно време.

За жалост, ние сме склонни да критикуваме, поправяме и спорим. Също така, може би заради напредването на технологиите и това че живеем в  модерен и забързан свят, ние все по-рядко си разказваме истории, макар и понякога пълни с измислици, но които ще ни откарат в един вълшебен и красив свят, какъвто е този на Йордан Радичков.

Големият режисьор Крикор Азарян казваше, че двете най-важни качества, които трябва да притежава талантливият актьор, са да бъде емоционално възбудим и заразителен. Всички, които те познават знаят, че тези качества са дълбоко присъщи на твоя натюрел. Къде се крие източникът на тази твоя свръхчувствителност и сетивност?

Това сигурно става на интуитивно ниво, самата аз не мога да си го обясня как се случва, но истината е, че трудно контролирам емоциите си. Често се разплаквам от нещо много малко, а минути след това се смея с пълно гърло. Не знам дали успявам да пренеса тази свръхчувствителност на сцената, но силно се надявам някой ден това да се случи. Предпочитам да я насоча натам – като че ли в личния живот понякога ми пречи.

Притежаваш богат и невероятно школуван глас  и като диапазон, и като наситеност с нюанси и полутонове – нещо, което ти позволява с лекота да променяш звученето на гласа си с оглед на ролите, които играеш. Особено в „Ние, врабчетата“ това умение проличава много ясно. Със сигурност то е природна даденост. Все пак работиш ли по-специално, за да развиеш този рефлекс – да постигаш различно въздействие с гласа си в различни ситуации?

Благодаря за милите думи, чувствам се поласкана. Работя върху гласа си, правя дихателни и говорни упражнения, но може би това, че съм се занимавала с музика от малка, ми е помогнало в тази насока. Поставила съм си за цел тази година да работя много повече и по-усърдно върху дишането с диафрагма, за да може то да се превърне в навик за мен.

Има ли конкретни роли, които мечтаеш да впишеш в актьорската си биография?

Определено има много такива. Една от тях е Нора от „Куклен дом“ на Ибсен. Също така Маша от „Три сестри“ на Чехов. На изпита по актьорско майсторство във втори курс играх Лора в откъс от „Нирвана“ на Константин Илиев. Това е най-любимата ми роля и си мечтая някой ден да я изиграя цялата.

Миналата година от обучението ви в Натфиз отделихте цял един семестър, посветен на драматургията на Чехов. Знам, че срещата ти с неговите пиеси те промени и обогати изключително много. С какво Чехов ти е особено близък? Кое прави специално творчеството му за теб?

Работата върху творчеството на Чехов остави най-голяма следа в душата ми, може би защото тогава преминавах през труден етап от личния ми живот и намерих много отговори на въпросите си в текстовете на този изключителен драматург. Помня как целият клас, заедно с екипа ни по актьорско майсторство, бяхме по време на процеса по-замислени, тихи и тъжни. Професорът тогава ни каза, че направо му е жал, че на 20-годишни младежи трябва да говори за безсмислието на живота, но няма как да не преминем през текстовете на Чехов.

Какво е театърът за теб? Как се чувстваш, когато си на сцената? Какво ти дава съприкосновението с магията на това изкуство – този друг свят, в който попадаш и който ти като актьор сътворяваш, увличайки със себе си и зрителите в залата?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Театърът за мен е мястото, в което се чувствам щастлива и свободна, независимо дали съм на сцената или гледам в залата. Театърът ме кара да вярвам, че няма невъзможни неща, вдъхновява ме и ме прави по-силна. Ако трябва да определя с една дума какво е за мен, бих казала радост. А и любов. (Станаха две.)

Помага ли ти театърът да превъзмогваш твоите лични страхове?

Така както в дадена ситуация театърът ме е карал да превъзмогна страховете си, така и понякога ги е задълбочавал. Например когато се сблъсках с ролята на Лора Каравелова в „Нирвана“ на Константин Илиев, тогава пред мен изникнаха нови страхове и въпроси. Възможно ли е човек да стигне до такива крайности в любовта? Аз бих ли постъпила по този начин?

Суетен човек ли си? Как успяваш да се пребориш с една от най- разпространените актьорски болести – суетата?

В първи курс проф. д-р Ивайло Христов попита всички момичета от класа защо искат да бъдат актриси. Помня как всяка от нас изреждаше всякакви различни причини, той накрая замълча и каза, че всички сме излъгали, защото „Когато искате да сте актриси, няма как да не обичате да сте на сцената и хората да ви харесват“. От тогава съм на мнението, че няма как актьорът да не е поне малко суетен. Разбира се в границите на допустимото.

Кои са любимите ти занимания, на които се посвещаваш най-често през свободното си време, извън сцената и останалите ти творчески ангажименти?

През свободното си време свиря на пиано, наскоро започнах да се уча и на китара. Обичам да чета поезия, но това се случва, да си призная, предимно когато съм тъжна. Любимият ми спорт е плуването, това е място като театъра за мен, защото се потапям в друг свят и се чувствам свободна. През зимата карам ски и кънки. Също така обичам и да играя тенис на маса, много съм добра.

Кои са личностите в изкуството и в живота, които приемаш като еталон за талант и професионализъм?

За мен това са баща ми и моят професор – Ивайло Христов.

Кое е онова, в което вярваш истински и непоколебимо?

В добрината. Често съм спорила с приятели относно доброто или лошото отношение на хората. Защо хората са груби един към друг? Може би все по-рядко се вслушваме в отсрещния. Аз вярвам, че всеки човек има нещо добро в себе си, стига да го откриеш и разбереш.