“Ние сме вечни” – една “пиеса на седенето”

1
0

“Ние сме вечни” е пиеса, която смътно ми напомни за една друга пиеса – “Предградие” на Ерик Богосян. Образите почти се припокриват, проблемите на героите също. Разликата обаче е съществена що се отнася до спазването на законите в драматургията.

Един от основните проблеми в текста на Кирил Буховски е, че нищо не се случва! Група млади хора се събират на паметника на Съветската армия, за да изпратят своя приятел, който на следващия ден заминава да живее в Англия. Малко се карат, малко спорят, малко се забавляват и всичко това на фона на протестите от миналата година. Режисурата на Василена Радева се оказва безпомощно изправена пред едни думи, които не водят до никакво действие. “Ние сме вечни” може да бъде определена като “пиеса на седенето” – нещо пагубно – както за актьорите, така и за режисьора.

Авторът споделя, че пиесата е почти документална – всеки един от персонажите има свой реален прототип. Ето какво още казва той: “Този, който е усещал слънцето върху кожата си, който е позволявал капките пот да се стичат по лицето и гърба му, който блажено е пирувал само с един евтин сладолед и кенче бира, и който е имал с кого да сподели тези мигове на безвремие, той е бил щастлив”. Любопитна гледна точка за щастието… Така или иначе, аз не спирах да си задавам въпроса: “Защо всичко това, което се “случва” на сцената иска да се свърже с протестите?!”. За мен вариантите останаха два: или Кирил Буховски иска да ми обясни, че тези протести са били абсолютно безсмислени и не са довели до нищо, а хората просто са загубили времето си в крещене и опити да защитят позицията си на достойни граждани на тази страна или че героите в пиесата са създадени с цел да ми покажат колко незаинтересовано, крайно вулгарно и пропаднало е поколението на 90-те. И двата варианта намирам за обидни.

Отново ще се върна на “Предградие”, защото паралелът за мен е неизбежен. В пиесата на Богосян също имаме герой, който е избрал да напусне границите на предградията, за да преследва мечтите си. Разликата, обаче, тук е, че героят на Кирил Буховски няма мечти, които да преследва в Англия. На въпроса: “Какво ще правиш там?”, той отговаря “Все още не знам” (цитатът е по памет). Героинята на американеца – Сузи, мечтае да стане актриса и дори е начертала план как да постигне това; героините на Буховски изобщо не знаят какво искат да правят с живота си – не разчитайте това обаче като драматургичен ход, защото такъв липсва.

"Ние сме вечни"

Конфликтите в “Предградие” се пораждат от действията на героите (както и в повечето пиеси…), а “Ние сме вечни” е лишена от действие. Може би тук младият автор ще се защити с тезата, че ““Ние сме вечни!” не обещава и не дава отговори, но задава важни въпроси, кара ни да се замислим, провокира, предизвиква толерантност и нов поглед към актуални теми”. Коя е актуалната тема на това представление, за мен ще остане загадка. Какви въпроси буди в мен? – Единствено въпроса “Защо?”. Толерантност към какво трябва да бъде събудена в мен – към пропадането на младото поколение? Защото твърдението, че героите на писата са объркани далеч не е вярно. Объркан е човекът, който търси отговори, който има нужда да стъпи на земята – в пиесата героите не търсят решения, те констатират проблеми, дори не коментират протеста. И аз отново питам – защо се използва този протест, вярно – само като фон, но защо!? На въпроса “Ти защо не си на протеста?”, отговорът на героя, който напуска родината си е: “Според мен промяната трябва да дойде отвън, а не отвътре” (цитатът е по памет) – нима?

Не смятам за необходимо да продължавам да анализирам текста на тази “пиеса на седенето”. Крайно съм озадъчена обаче защо именно тя печели конкурса на Театър “София” за съвременна драматургия… Това ли е наистина действителността? Автор, който е крайно объркан в реалността; автор, който казва, че текстът му “няма никакви претенции” и създава 18-годишни герои, които “страдат по отминалото време на Синеморец”?! Последното не е ли типично за поколението на соца? Аз отказвам да повярвам, че това е “изгубеното поколение на 90-те” – този вид поколения (ако се позовем на историята) оставят незаличими следи и те далеч не са от кенчета бира по паметниците.

Парадоксалното е, че актьорите се представят великолепно в ролите си. Живи, енергични хора, които сякаш искат да се противопоставят на липсата на драматургия и аз виждам от сцената едни артисти, които протестират срещу тази драматургия. Артисти, които искат още, режисьор, който иска още. Но какво биха могли да направят с този “непретенциозен” текст, освен да го представят непретенциозно.

Творчески екип:                                                                                                                                                                                                                                        Текст: Кирил Буховски
Режисьор: Василена Радева
Сценограф: Даниела Николчова
Композитор: Емилиян Гацов- Елби
Автор на специална песен, лайтмотив на спектакъла: Константин Кучев                                                                                                                       Участват: Боян Арсов, Юлиян Рачков, Антон Григоров, Симона Халачева, Дария Симеонова, Лора Мутишева

 

 

1 коментар

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here