Франк Шартие (1967г.) е роден в Роан, Франция. Започва да танцува от единадесетгодишен, а на петнадесет майка му го изпраща да учи класически балет в Кан. Между 1986 и 1989 г. е част от балета на Морис Бежар. Следващите три години танцува в Парижката Опера, а през 1994г. се премества в Брюксел. Остава там, а през 2000г. заедно с Габриела Каризо основават Peeping Tom.
Срещаме се с Франк Шартие на другата сутрин след спектакъла в лоби-бара на историческия хотел „Екселсиор“ – централа на Генералния щаб на Германия в Белград през 1945-1948г. Фоайето е пълно със снимки от преди и след войната. След кратко колебание къде да седнем (защото имаше ремонт и беше шумно), започваме разговора. Франк е земен, отворен и усмихнат.
Ж: Здравей, Франк! Много се радвам да се срещнем!
Ф: Аз също!
Ж: Първият ми въпрос към теб е как създавате текста, драматургията на спектаклите си?
Ф: Преди репетициите започваме с декорите. Първия ден отиваме в студиото и разглеждаме малките макети на сцената, които сме създали, така че всеки да види къде се намираме. Все още не знаем кои сме, но знаем къде сме. За нас е много важно да започнем така, защото ние сме танцьори. Ние можем да бъдем сервитьорът или гостът, или някой друг. След това правим нещо като упражнения – списък с персонажите, които биха влезли в този хотел, например. Първо започваме с декорите, след това с персонажите и накрая правим композиция. Започваме да сънуваме персонажите си. Танцьорите раждат текста, ситуациите. Те внасят реалистични ситуации и текстът идва от тези ситуации. Ние все пак сме танцьори, не сме актьори.
Ж: Значи танцьорите създават сцените, те избират ролите си и „пишат“ текста?
Ф: Да, да. След като им дадем темата, започваме да ги водим в някаква посока и от упражненията избираме например една двойка. След това и на нас ни хрумва някаква идея, някаква част от гледната точка на тези персонажи. Всичко е много свободно и отворено и така може да се постигне много повече. Танцьорите изричат това, което искат, те са себе си. Ние понякога ги водим в определена посока, но всичко постигат сами, композицията и идеите идват от тях. Ние сме танцьори и обичаме да се фиксираме основно върху движението. Когато текстът дойде, правим анализ дали той е важен за историята или не. За нас е важно каква е същината на историята. Опитваме се да открием ядрото, есенцията. Понякога може да е само една дума. За нас е по-важно да се фиксираме върху движението, върху сетивността на тялото. Вярваме в телепатията! Артистите не са танцьори или актьори, които играят, те са просто себе си на сцената. Те играят себе си – мъж или жена, които извършват дадено нещо.
Ж: Танцьорите ли дават идеи за детайлите и създават ситуации от тях? /питам за сцената, в която за всички изпълнители се появява комар, а една от танцьорките запова да се чеше, докато от ръката й не потича кръв; и за друга сцена, в която изведнъж всички се превърщат в кокошки и пилета/
Ф: Те измислят и създават някои от тях, да. Например, вие виждате 20 ситуации на сцената, но преди това те са били 100. Ситуациите са в телата и в главите им. Освен това всеки играе със своето собствено име на сцената. /бел.ред. – В няколко сцени всеки от изпълнителите говори също така на собствения си език. Танцьорите са от Сърбия, Тайван, Бразилия, Белгия, Холандия, Южна Корея/ Ние правим силни, крайни действия и ситуации, затова нямаме нужда да „играем“, защото ситуацията обикновено е реалистична, органична, правдоподобна. На всеки спектакъл те играят така, както се чувстват в този ден. Ако днес са уморени, ще го направят в тази реалност на умората, както се чувстват в този момент. Ако са болни, ще правят всичко през това, че са болни. По-естествено е така.
Ж: Следващият ви спектакъл ще се казва „Дете“. Ще бъде ли още по-краен и „луд“ от „Майка“ и „Баща“?
Ф: Да, светът на детето е магичен, фантастичен. Не знаем накъде ще отидем. Започваме репетиции през юни. В момента правим декорите. Декорът казва страшно много за драматургията. Например едно е да си в бетонна сграда, друго е да си навън, в екстериор. Също е много важно дали детето е на 4-5г., на 9-10г., или е тийнейджър. Различните възрасти носят различни проблеми. Фантастичният свят на детето е много силен, така че имаме добро оправдание да задълбаем повече. /Смее се/ Но винаги се занимаваме с човешката страна на нещата, винаги се опитваме да запазим човешкото.
Ж: Значи вие работите отвън-навътре? Създавате спектаклите си от външните усещания, от сетивата към вътрешния свят?
Ф: Да, точно така.
Ж: Имате ли тема, идея за нов спектакъл след „Дете“?
Ф: След „Дете“ искаме да направим спектакъл, който се нарича „Страхове“. Засега не е ясно точно какво ще е. Това е работно заглавие. Искаме да работим върху „каталог“ от страхове, но още не сме сигурни какво точно ще бъде.
Ж: Кой от двама ви е по-краен в репетициите, кой е „по-луд“ в идеите – ти или Габриела?
Ф: О, не знам, различно е, сложно е. Ние имаме различни стилове на работа. Сега отново ще работим заедно, това ни липсва вече. Липсва ни женското и мъжкото заедно. /Габриела и Франк не са работили заедно от последния им общ спектaкъл ‘A louer’ („Под наем“), 2011 / Липсва ни диалогът помежду ни. Е, понякога се караме, но си имаме правила.
Ж: Какви са правилата?
Ф: Например, ако имаме спор за някаква сцена, винаги казваме, че няма да говорим. Показваме един на друг как мислим, че трябва да стане тази сцена, и след това говорим. Никога преди това. Първо трябва да видим. Говоренето може да се превърне в нещо много емоционално, човек може да се загуби в говоренето… Аз ти казвам нещо, после ти ми казваш друго, и така до безкрай… Ние, хората, сме много раними и чувствителни, и трябва да се щадим един друг, трябва да се пазим взаимно. Това е нашето основно правило: първо го правим, показваме го, и след това обсъждаме.
Ж: Как избрахте танцьорите?
Ф: Направихме кастинг. Ние сме много верни към хората, с които работим. Не обичаме да казваме „не“ на някой, който е от много време с нас. А и нямаме толкова много средства, че да си позволим нови попълнения. Понякога правим уъркшопи и там срещаме нови хора. Ако харесаме някого, искаме да му дадем роля в наш спектакъл. Понякога нямаме достатъчно средства, това обикновено е проблем. Когато сте малка трупа, и попитате някого „би ли направил това за малко пари“, тогава няма проблем, защото хората знаят, че сте малка трупа. Но когато си достигнал определено ниво и известност, и кажеш на хората „нямаме пари“, те ти казват „това не е добре“, и тогава наистина имаш проблем. Ние нямаме тази финансова свобода да избираме всеки път. На кастингите търсим най-вече техниката на танцьорите. За нас е много важно високото ниво на танцовата техника и индивидуалността на танцьора, креативността му. Техника и присъствие, това са най-важните неща за нас. Много е важно танцьорът да има своя собвствена интерпретация на това, което прави. Понякога срещаме хора, които нямат добра техника, но имат невероятно присъствие и своя гледна точка. Като любов от пръв поглед е тогава. Връзката между нас в екипа е много силна, почти като любовна връзка.
Ж: За какво според теб е изкуството: просто за да изразиш себе си, за да задаваш въпроси или да изследваш човешката природа? Или и трите?
Ф: Да, и трите. В Peeping Tom ние обичаме да се занимаваме с табуто. Например за „Дете“ ние работим с двама психоаналитици. Те са създали т.нар. Концепция за Фантома, призрака в психологията. Това е междупоколенческо. Ако например има някакво табу в семейството, децата на тези хора може да нямат никакви прояви или проблеми. Техните деца и внуци също. Но фантомът, призракът на това табу, на тази задръжка може да се прояви чак след 6-7 поколения. Случва се нещо и изведнъж този човек реагира не много нормално и адекватно. Фантомът минава през поколенията, през децата.
Ж: Уоу! Това звучи плашещо!
Ф: Да, плашещо е! В Peeping Tom ние се занимаваме с табуто, със забраненото. Обичаме да разкриваме, да показваме какво хората мислят, но не изричат. Има много неща, които ние, хората, не можем да кажем или обществото ни забранява да казваме. Обичаме да анализираме какво е в главите на хората, нямаме граници в това. Обичаме да разкриваме мислите им, които те никога не казват на глас – всичко – от най-чистото до най-отблъскващото. Също така се опитваме да запазим човешкото, винаги се стараем да запазим човешката страна на нещата.
Ж: Гледах твое интервю, в което говориш за zoom-ването в главите на персонажите, за „увеличаването“ на картината на сцената, когато времето спира и публиката влиза в главата на героя.
Ф: Много работим върху това. Например когато говориш с някого, и изведнъж започнеш да мислиш за нещо, докато другият човек ти говори. И след това отново се връщаш тук, в реалността. Времето, в което човекът е бил в себе си, така да го кажем, тези няколко секунди в паралелния свят. Обичаме да местим гледната точка, да увеличаваме мащаба в човешката глава – да видим за какво мисли или мечтае човекът, и след това да намалим и да се върнем отново в реалността. Да зум-нем, така да се каже на технически език.
Ж: Това е като във филм, като монтаж!
Ф: Да, то е като да влезеш в сърцето на човека. Нас ни интересува човешката страна на персонажите, всичките им човешки черти. Ние се учим по този начин. От това, което сме научили, се опитваме да правим неща, които харесваме.
Ж: Много ти благодаря за това интервю, Франк! Беше удоволствие да се срещнем!
Ф: И аз благодаря! За мен също беше удоволствие.
Comments are closed.