Държавните театри в София са десетина, а освен тях има поне още два пъти по толкова сцени и неформални трупи. Сложете по три-четири премиерни заглавия на сезон за всеки от тях, добавете представленията, които са в репертоара от предишни години и ще получите истинско изобилие от театрални спектакли, всеки от които се бори за вниманието на зрителя. Понякога обаче на хоризонта се появява нещо искрящо, което приковава погледа и хвърля плътна сянка върху всичко останало. Ако този сезон разполагате с ограничено време и имате възможност да посетите една-единствена постановка, то изборът ви не е труден. “Щастливеца” в Държавен театър “Алеко Константинов” е блестящо представление, което оставя душата летяща, а сърцето – натежало. Премиерата, с която се отбеляза 60-годишнината на Сатирата, е истинско откровение, с което се размиват границите между театър и реалност, между минало и настояще, между време и пространство.
Пиесата на Руси Божанов се разгръща като хроника на измисления процес срещу убийците на Алеко Константинов. Действието излиза далеч извън пределите на съдебната зала, като пред очите ни се изправя Щастливеца от плът и кръв – с искрящ поглед и немирна усмивка. Попадаме в неговия свят – България, само че преди 120 години. Първоначално окото улавя разликите в облеклото, излезлия от употреба файтон и портрета на Фердинанд. Но това са само повърхностни знаци, стигат едва няколко думи, за да осъзнаем, че разлика между българина днес и тогава на практика няма. Неслучайна е максимата на Жан Баптист Алфонс Кар, че колкото повече нещата се променят, толкова повече си остават същите.
Надали има по-подходящо пространство от Сатирата, което да приюти това представление. Нямам предвид очевадния факт, че, бидейки кръстен на Алеко Константинов, видиш ли, напълно логично е този театър да постави пиесата, описваща живота му. Дори не толкова живота му, колкото света му – това, което остава извън стегнатото изреждане на биографични бележки. Това, за което говоря, е острата политическа сатира и хирургическият разбор, който текстът на Руси Божанов прави на родното общество. Без излишна патетика и категоричност изобличава двойнствеността на всеки един човек. Бих искала само да загатна, без да отнемам удоволствието на бъдещите зрители на пиесата, за майсторството, с което проф. Здравко Митков е вдъхнал живот на великолепната драматургия. Всяка сянка е на мястото си, всеки стон на цигулката подсилва песента на щурците. Няма нито един излишен жест или дума. Актьорите са овладяни до съвършенство и показват естественост, която може да бъде постигната само след стотици часове работа. Разгръщащото се действие носи истинска наслада на душата, като в същото време тънко острие жегва болезнено всеки път, когато разпознаем днешната реалност. Калин Врачански не просто играе Алеко, той Е Щастливеца, който с насмешливия си поглед прониква в хорските сърца. Сцената между духа на писателя и портрета на Фердинанд /Йорданка Стефанова е недостижима!/ е прогорена в съзнанието ми. Стъписващата изненада обаче е другаде – изпълнението на Светломир Радев като Ганьо предизвиква дори физическа реакция, като кара зрителя да се облегне максимално назад на седалката с ням ужас. Тази агресивна простащина и смазващо дебелокожие са ни до болка познати. Ганьо е жив и го виждаме навсякъде – на улицата, на малкия екран, в министерското кресло, а понякога дори и в огледалото. Той не е художествен образ, плод на въобръжението на един безкрайно ерудиран и родолюбив интелектуалец. Ганьо е част от нас – дреме и се показва, когато му позволим.
МАЙКАТА НА АЛЕКО: Днес сме тук заради убийството на един човек. Но утре може да се изправим пред моралния труп на цял народ! Ако не се стреснем и не изтръгнем байганьовщината от себе си – няма да минат много години и ще се изгубим като народ. Хора, бъдете безпощадни към Ганьо! За да запазим Алеко!
Проф. Здравко Митков сам изтъква, че това, което го е привлякло в пиесата, е битката между идеала и циничния прагматизъм, което сякаш е неизменна част от българска съдба. Ако има някакъв антидот на отровата на помитащото невежество, то тя е скрита в текстовете на Алеко. Единствената ни възможност да получим тази противоотрова е да приемем Щастливеца в съзнанието си и ежедневно да си спомняме неговия път.
От Руси Божанов
Сценичен вариант и постановка: Здравко Митков
Сценография: Петър Митев
Участват: Калин Врачански, Светломир Радев, Мартин Каров, Янина Кашева, Александра Сърчаджиева, Йорданка Стефанова, Ивайло Калоянчев, Пламен Великов, Михаил Сървански, Нона Йотова, Милена Аврамова, Боян Арсов
