„… Но аз не го искам тоя ваш живот! Не искам да го живея това ваше време…“
Неописуемо. Така най-кратко бих могла да обобщя представлението на Петринел Гочев „Жана д’Арк“, което се играе в Драматичен театър „Рачо Стоянов“. Но, понеже не искам да демонстрирам подобна словестна немощ, все пак ще опитам да артикулирам част от чувствата и мислите, които постановката породи в мен, без да претендирам за изчерпателност.
Малко предистория – в продължение на 7 години Петринел Гочев беше обърнал гръб на режисурата и се беше потопил напълно в необятния свят на художника. Размахът и богатството на картините му привличаха разнородна публика в галериите. До миналата година. Не че се е отказал от художническото си призвание, напротив! Просто тогава реализира амбициозната задача да прекрои платната си на сцена с живи фигури, да разгърне многопластови истории и да изобрази целия спектър от човешки емоции. С гръм и трясък, неочаквано за мнозина и далеч от блясъка на столичните салони в ДТ „Рачо Стоянов“ – Габрово се появи „Ромео и Жулиета“. Същият сезон беше белязан и от „Сватбата на дребния буржоа“ в Театър София.
Тъй като сега приказката ни е за „Жана д’Арк“, няма да се разсейвам с въодушевлени коментари за другите две представления. Преди да гледаме постановката се срещнахме с Гергана Змийчарова, която изпълнява водещата роля в нея. Нейният разказ съвсем естествено събуди любопитството ни. Aвторската драматизация на Петринел Гочев стъпва върху текстовете на Шилер, пиесата „Чучулигата“ на Жан Ануи, Керил Чърчил, както и на написани от него и актьорите текстове. Образът на Жана д’Арк отдавна е напуснал пространството на историческата достоверност, за да се настани царствено в поп културата. Признавам, че размахващата знаме Мила Йовович е здраво вклинена в паметта ми.
Не знам какво очаквах, когато прекрачих прага на театралния салон, но със сигурност не и брехтиански разказ за Орлеанската дева. Още през първите минути на постановката всички странични мисли напуснаха съзнанието ми, за да отворят път на случващото се. Не говорим за жената-воин, която променя историята на Франция и респективно на Европа. Жана е невежо момиче от селско семейство, което има смелостта да последва съдбата си. Уплашена почти до смърт от призванието, което ѝ е наложено свише, тя намира сили да извърви пътя от поляната с кравите до кладата. Жана танцува смъртоносно танго с краля в изгнание Шарл, носещ своите собствени демони на лудостта. Естественият избор, който остава, е единият от тях да се извиси заедно с огъня над страха и безразличието.
Гергана Змийчарова като Жана д’Арк е явление – като комета, която заслепява преди отново да те потопи в мрак и мисли как преди не си забелязвал тъмнината. Суровата и неподправена енергия, която излъчваха тя и Ивайло Драгиев в ролята на френския крал, караше студени тръпки да полазят по гръбнака. Безкомпромисно силните им роли са обусловени от съвършеното представяне и на всички останали актьори в представлението. Пълната отдаденост и хармонията помежду им бяха осезателни, може би защото не се срещат чак толкова често.
Постановка е помислена до последния детайл. Не мислех, че е възможно, но Рин Ямамура е надминала себе си – „Жана д’Арк“ не би била това, което е, без фантастичните костюми и сценография. Пространството е майсторски обиграно, следващо максимата, че по-малкото е повече. Всяка възможна ос по хоризонтал и вертикал е използвана, защото човек няма как да избяга от ударите на съдбата – може само да изправи глава и да ги понесе с достойнство.
Красотата, която струи от всяка сцена, дарява наслада на сетивата, докато чувства и мисли се блъскат шеметно в съзнанието. „Жана д’Арк“ е задължително преживяване за всеки, който има слабост към смисления театър и би искал да изследва емоционалните си дълбини.
Постановъчен екип:
Режисьор: Петринел Гочев
Сценограф и костюмограф: Рин Ямамура
Композитор: Ян Руменин
Фотограф: Росина Пенчева
Участват: Гергана Змийчарова, Димо Димов, Елизабет Попова, Ивайло Драгиев, Кристиана Ценкова, Магдалена Славчева, Надежка Петкова, Петко Петков, Светослав Славчев, Цветелин Бранков