Най-сетне се състоя премиерата на „Дневникът на един луд“ по Гогол в Театър 199 „Валентин Стойчев“. Казвам най-сетне, защото трябва да призная, че очаквах точно този спектакъл с голямо нетърпение. Тайничко се надявах, че ще ме удари от упор с величието си . Е, за удар и дума не може да става, но не мога да отрека, че останах все пак изненадана.
Бях гледала постановка по същата повест на Гогол в друг театър преди около половин година. Сравнение обаче не би могло да има. Ясно е, че актьорите са различни, сценографията и мизансцена на двете представления също са невъзможни за съпоставка. Всъщност само две неща бяха идентични – името на Гогол в афиша и фактът, че и двете представления бяха моноспектакли. Като се замисля второто на практика не беше съвсем така. Нека обясня…
Очевидно не само аз, но и режисьорът Нина Димитрова е видяла, че Стелиан Радев е твърде млад и зелен, за да изнесе на плещите си подобен спектакъл. Не и без помощта на един глас зад кулисите, които да му оказва подкрепа. Това, за съжаление, също не беше достатъчно.
Не мога да не призная, че декорът беше съвършен. Новаторски, оригинален и майсторски изпълнен. Под съвършен обаче имам предвид съвършен сам за себе си, но не и за тази постановка. Наистина не бих искала да омаловажавам по никакъв начин неговото колосално присъствието на сцената, но истината е, че той не успя да изиграе това представление сам. Със своята комплексност и отговорна роля като че ли по-скоро доведе до разконцентиране на актьора, който трябваше да си служи с него. Вярвам, че съчетанието на подобна драматургия и сценография би могло да доведе до запомнящ се и колоритен спектакъл, в което и да е друго представление, но не и в това.
Тук, слушайки текста на Гогол, не успях да уловя искрената лудост в очите на един малък човек, победен от наглата реалност и потънал в дебрите на собственото си въображение. Вълшебството, което трябваше да придаде хуморът в този спектакъл, стана пошло, виждайки как един млад актьор се опитва да изиграе нещо, което очевидно не му беше по силите. Да, една подобна пиеса се играе трудно. Много трудно. И затова тези „помощни средства“ – гласът зад кулисте и вероятно декорът, се явиха като пречка. Многообразието от изразни средства в постановката, за съжаление, не намери търсения ефект.
Стелиан Радев очевидно беше отделил не малко време, енергия и воля на тази постановка. Личеше си – имаше моменти, в които се завличах в унес и с интерес наблюдавах спектакъла. Когато обаче тази енергия ярко спадаше и оставяше празнина – тогава театърът свършваше. И представление просто нямаше. Жалко.
Постановъчен екип:
режисьор: Нина Димитрова
сценография: Нина Димитрова и Васил Василев – Зуека
участват: Стелян Радев