На днешната дата 27 юли е роден Наум Шопов. Да си спомним за големия талант, в разговор с Йордан Георгиев от 2009 г.
Вие сте от актьорите, които будят у мен истински респект с дълголетието си в българския театър, нещо, което очевидно е генетично заложено във вашия род. Още повече, Вие сте израснал на сцената в буквалния смисъл на думата. Какви спомени пазите за тези най-ранни детски години и можем ли да кажем, че във вашия случай изразът „закърмен с любов към театъра“ важи буквално?
Аз наистина съм се родил в театър. И то не по някаква случайност. Ние сме живеели тогава в театъра, в една от гримьорните. Аз съм син на актриса. Майка ми Мара Шопова беше актриса в старозагорския театър. А баща ми Христо Шопов беше директор на този театър. И понеже са нямали пари (и тогава, както и сега, артистите са били бедни), така са се сложили обстоятелствата, че през 1930 година съм се пръкнал в театър. По-късно, когато вече поотраснах, баща ми купи близо до театъра къща, на изплащане, и се преместихме да живеем в нея.
Аз бях привлечен от майка ми още от малък да участвам с детски роли в театъра. Между впрочем, има една любопитна, може би малко сладникава история. Когато съм бил бебе, само на няколко месеца, майка ми е продължавала да играе. А както ви казах, ние тогава сме живеели в театъра. И в някаква пиеса е играела майка с бебе, като една кукла е изпълнявала ролята на бебето. Но на едно представление, тъй като дошло време да ме кърми, тя излязла на сцената с мен, вместо с куклата. И понеже съм се разплакал, или от необичайната ситуация, или просто от глад, майка ми е дала да суча. Аз съм засукал гръдта й на сцената.
По-късно, когато вече се преместихме в къщата, помня, че играех в някакви детски представления в читалище „Родина“. Мисля, че и сега се казва така. Започнах да влизам в малки и по-големи роли. Интересно е, че тогава имах малко неприятно усещане от артистите. Струваше ми се, че говорят малко приповдигнато, с изкуствена интонация, с преправени гласове. После разбрах, че това е нещо естествено. Но тогава ми се е струвало, че артистите са малко измислени хора.
И си спомням, че въпреки настояването на майка, не исках да ставам артист. В онези години много обичах джаз. Аз съм израснал с джаза. В театъра непрекъснато слушах джаз. Защото това беше кино. Читалището имаше киносалон, който вечер се използваше за театър. И там непрекъснато се въртяха американски филми с Фред Астер и Джинджър Роджърс, със Спенсър Трейси и т.н. И понеже мен нямаше кой да ме гледа вкъщи, аз израснах в театъра и имах възможност да гледам многократно разни филми. А музикалните бяха истинска радост за мен. И тогава реших да стана музикант. Купих си кларинет, взех от едно младежко дружество тенор-саксофон и почнах да взимам уроци. Даже се записах в музикално училище в София. Това е било 1947 година.
Дойдох в София да уча кларинет при професор Димитров в музикалното училище. Но понеже много обичах джаза, ходех всяка вечер да свиря по вечеринки. Свирех и с кларинета, и с тенор-саксофона. И понякога забравях да ходя на училище, защото свирехме до много късно, а сутрин не ми се ставаше. Тогава разбрах, че тези мои влечения към музиката няма да ме доведат до добро. Не можех всецяло да се отдам и да овладея тънкостите на инструмента. И за радост на слушателите, които биха могли да ме чуят по-късно, аз се отказах от музикалното училище, върнах се в Стара Загора и приех призивите на майка да стана артист. (За радост на любителите на театъра. Може би.)
А какви бяха причините да не бъдете допуснат до студентската скамейка във ВИТИЗ? Един факт, който сигурно буди недоумение у мнозина днес.
Твърде политически бяха причините. Аз кандидатствах във ВИТИЗ през 1950 г. и издържах изпита, прочетох си името в списъка на приетите. Тогава ВИТИЗ се намираше на „Патриарх Евтимий“ до паметника на патриарх Евтимий. След изпитите отидохме с приятели да изпием по бира в едно близко заведение, казваше се „Стадион“. И по едно време дойдоха студенти, с които се познавах, и ме питат: „Ти защо се радваш? Ти си зачеркнат“. Аз се стъписах, отидох да видя и наистина беше така. Бях трети по ред в списъка, но името ми беше зачеркнато с две червени черти. За щастие или нещастие, административен директор на ВИТИЗ тогава беше Баталов, бивш диригент в старозагорската опера. Беше си издействал назначение в София с презумпцията да остане да живее в столицата.
Та Баталов ми каза, че съм зачеркнат по политически причини, защото досието ми било много лошо. Помоли ме да го почакам малко, забави се около час, изведе ме в една уличка, извади един лист и почна да чете. Бяха пълни измислици: че произхождам от буржоазно семейство, че родителите ми са богати хора, класови врагове, с капиталистическа закваска, че аз съм бил бранник, кубратист и легионер, и трите бяха сложени заедно. И имаше още една добавка, че съм разпространявал позиви за опозицията, което всъщност беше вярно. Тогава бях член на една младежка организация на социалисти с инициали ССМО, която беше опозиционна на официалния ДКМС. В крайна сметка бях зачеркнат. Аз се върнах в Стара Загора, където още през 1948 г. издържах стажант-актьорски изпит и започнах да играя в театъра. Тази случка вгорчи живота ми, но с годините успях да се преборя.
Тръгвайки от театъра в Стара Загора, преминавате през няколко български градове, докато през 1958 г. дебютирате на сцената на „Театър на народната армия“, в чиято трупа оставате близо три десетилетия. Кои са скъпите на сърцето ви моменти, с които свързвате този период от актьорската ви кариера?
Знаете ли, аз съм щастлив човек, защото трябваше сам да се образовам. Учех се в движение, от ролите, които изиграх, репетирайки ги, заучавайки текстовете. Но човекът, който истински ми обърна внимание, беше Леон Даниел. Той ми повери няколко много силни роли в Театъра на армията. Под негова режисура играх Хамлет, играх в „Напразните усилия на любовта“, в „Честна мускетарска“ на Валери Петров, в „Океан“ на Щейн и още много такива значими роли. Леон беше един от режисьорите, с когото чудесно работехме заедно. Той ме научи на много неща.
Друга голяма личност в моя живот е Крикор Азарян. Той беше от Пловдив, но не се познавахме оттам. Когато дойде да следва във ВИТИЗ, ме покани да играя в дипломното му представление – „Дневникът на един луд“ по Гогол в „Театър 199“. Аз с удоволствие се съгласих. Там започна нашето приятелство, нашата близост. През годините съм участвал в много негови представления. Играл съм и в трите му постановки по „Вишнева градина“. В първата, през 1974 година, играх Гаев, 20 години по-късно през 1995 година изиграх чиновника Епиходов, а сега играя Фирс.
Миналата година имах щастието да разговарям с вашия колега и съгражданин Васил Михайлов, който разказа, че изпитва особени сантименти към една постановка на Военния театър от 1978 година – „Делото Дантон“, поставена от Анджей Вайда. Вие също участвате в този спектакъл, в образа на Робеспиер. Как си спомняте работата с Вайда?
Пристигането на Вайда беше събитие за българската театрална общественост, а и изобщо за културата ни. Защото той беше един от водещите филмови и театрални режисьори в Европа. Той дойде с желанието да постави тази пиеса. Разпредели Васил в Дантон, а мен в Робеспиер – двете противопоставящи се личности в парижкия Конвент. Беше изключително преживяване. Имаше много публика. По много интересен начин беше осъществен неговият режисьорски замисъл. По-късно по тази пиеса той направи и един от най-хубавите си филми във Франция.
Ако проследим многобройните ви роли на сцената, ще видим, че актьорският ви натюрел обхваща широк спектър от човешки емоции – от комедията до най-дълбоки, изпълнени с психологизъм драматични образи. Имате ли все пак любим жанр?
Знаете ли, аз имам чувство за хумор, но понякога не ми стигат сили да се отнасям със смях към онова, което ме заобикаля, защото обстановката в България е твърде тежка. Имам интересни комедийни роли във филми като „Топло“ и „Вилна зона“, а и на сцената съм играл такива персонажи, например в „От земята до небето“ на Коко Азарян по пиесата на Никола Русев. Играх много роли. И слава богу, все още съм на сцената. Ще стоя на нея, докато имам сили да работя.
Вие имате емблематична роля в актьорската си кариера – тази в моноспектакъла „Последната лента на Краб“ от Самюел Бекет, чийто образ пресъздадохте през последните 15 години в три различни варианта: най-напред в постановка на Крикор Азарян. Как се променяше през годините идеята за вашия Краб?
Да, вече минаха повече от 15 години, откакто работихме с Коко. Репетирахме на камерната сцена, беше интересно и ни носеше удоволствие. Получи се хубаво представление, донесе ми признание, някакви награди и т.н. Години по-късно, през 2004 г. се обърнах към Митко Еленов, защото бях гледал негови представления и го бях харесал. Той току-що беше направил един спектакъл по „Кукувицата“ на Елин Рахнев на сцената на Народния театър, в който участваха повече от 40 деца от неговата школа. А моят внук, кръстен на мен, играеше главната роля. Тогава ми се прииска да се опитам да разбера как мисли Наум, моя милост, през очите на Бекетовия Краб.
И този спектакъл действително беше симбиоза от различни изразни средства, имаше много кино, тези записи, които са в основата на пиесата. Там аз влизах в диалог с магнетофонните записи. Опитах се да вложа повече автобиографичност в образа на Краб. Беше малко приповдигнато представление. Според моята съпруга Невена това е бил най-хубавият „Краб“. А сега напоследък ми се стори, че имам нужда от него, за да го изчистя от всички онези ремарки, които присъстват в изобилие в драматургията на Бекет. Този път исках не аз да се погледна през неговите очи, а да го дръпна повече към себе си и без да правя директни асоциации с моя живот, да потъна в забравата.
Вие реализирахте мечтата си да изиграете крал Лир в едноименния спектакъл на Явор Гърдев, с който беше отбелязана 75-годишнината ви през 2006 година. Защо ви е толкова скъпа именно тази Шекспирова пиеса и в частност ролята на Лир?
Лир е трагична роля, носеща в себе си невероятен драматизъм. Защото се оказва, че светът не е този, в който си мислим, че живеем. Той е светът на другите. Нашият свят не е светът на другите. И в случая „другите“ са неговите дъщери. Те са от другата страна на живота, от другата страна на любовта. Те се явяват явно непоканени на този свят и затова са толкова зли, толкова отмъстителни, толкова перверзни. Съдбата на Лир ме е привличала винаги с естеството на обрата. Как може да се случи така, че изведнъж светът да се преобърне! Изменя се оста на живота – вярата, любовта. И затова ми е интересен Лир.
Намерило ли е човечеството задоволителен отговор на вечните въпроси за неблагодарността и ласкателството, за верността и предателството, които тази легенда, преоткрита от Шекспир, поставя пред човешките съвести?
Не. Не. И така ще бъде, докато има човечество, докато нашето общество продължава да се организира по такъв начин. Самото общество създава климат за такива извращения. Чувате в новините непрекъснато за някакви трагични човешки съдби – ужасяващи убийства, самоубийства, изневери, подхвърлени деца. Животът е страшен. Такива трагедии са ставали, стават и ще стават. Човек има прояви, нещо в себе си, което трудно ще подчини на волята си.
Преди по-малко от месец се състоя премиерата на най-новия спектакъл с ваше участие – „Вишнева градина“ на Крикор Азарян. Вече стана дума, че това е третата среща – и за вас, и за професор Азарян с тази пиеса. Кое ви помогна в най-голяма степен за това ярко и правдиво превъплъщение в образа на верния слуга Фирс?
Знаете ли, трудно намерихме образа. Коко Азарян не се бърка директно в работата на актьора, но в случая ми даде една много добра отправна точка, както всъщност винаги се е случвало в съвместните ни спектакли. Той е много любовен по отношение на работата си. У него има едно любовно горене по време на репетиционния процес. Нещата при него узряват бавно, с любов и чрез артистите, които той много обича и на които винаги има пълно доверие. А когато се отнесеш с доверие към актьорите, те са ти много благодарни и ти отвръщат с любов. И това представление беше един отговор от страна на актьорите за любовта на Коко към Чехов, към театъра. Всички почувствахме, че се ражда някакъв празник. А и участващите в това представление се оказахме много близки по мислене, оказахме се приятели. Всъщност Коко ни събра. Той сътвори тази магия, наречена спектакъла „Вишнева градина“.
Ако има реплика в този спектакъл, която събира в себе си цялата меланхолия и обреченост, които витаят около героите на Чехов, то това са именно последните думи на Фирс: „Животът си отива, а аз сякаш не съм го живял“, което по някакъв начин може би напомня и за Бекетовия Краб.
Да, има някаква словесна връзка. Има нещо, което пътува през времето от човек към човек, от човек към човек. И това е самотата. Обикновено бягаме от самотата, но всъщност ние, хората, които се занимаваме с изкуство – актьори, художници, писатели, поети, мислители и пр., не можем да започнем да правим нещо, ако не усетим самотата, значението на „аза“ в себе си.
Как виждате състоянието на българския театър в момента и неговото бъдеще?
Много ми се иска да бъда оптимист, но виждам, че държавата ни е бедна. А една бедна държава не може да прави голямо изкуство. Това особено важи за театъра – едно изкуство, което е симбиоза от много други изкуства. Много са компонентите, от които се изгражда едно представление. Много са хората, които творят театъра. И са необходими средства, много внимание, много дух, много стойностни хора, за да се прави култура. А тази пазарна нагласа, която сега шества из българската култура, е пагубна. Просто държавата е бедна. Аз съм пътувал с различни спектакли в чужбина, бил съм в Германия, Русия, Франция, Испания и видях, че там не би имало истински театър, истинско изкуство, ако съответната държава не влагаше средства в него. А това е духовна потребност. Хората трябва да искат театър, защото театърът ги учи, разкрива им нещо, до което те не могат да се докоснат извън сцената. Театърът е храм за вълшебството на духа. И затова е цар Театър.
