Откакто се помня, церемонията по връчването на наградите „Икар“ на Съюза на артистите за мен е източник на въодушевление и (основно, но не изцяло) възхита. Един истински празник на театъра, споделен с няколкостотин човека, посветили цялото си същество на мисията, наречена изкуство. Честване на силата на човешкия дух и неугасващия пламък. Ден, посветен само и единствено на този капризен любовник, който ни прелъстява ловко и ни държи оплетени в мрежите си завинаги.
Тази година обаче е различна. Напрежението сред културните дейци, пълното дискредитиране на институциите и вътрешните конфликти почти са достигнали точката на кипене. Новото в случая е, че творците уверено се опитват да извисят глас, да излязат с общи искания и да защитят своя труд, респективно своя живот. Така се появи Пакт за култура, който се обръща към избраните от нас политици с искане да оправдаят гласуваното им доверие. Артисти, музиканти, композитори, диригенти, художници, библиотекари, писатели и въобще представители на всички сфери на културата използваха медийното внимание покрай награждаването, за да получат гласност. Няколко часа преди церемонията многобройна група се събра пред Народния театър, за да напомни, че държава, в която се изразходва по-малко от 1% от БВП за култура, не я чака нищо добро. Чест прави на демонстриращите, че те непримиримо изложиха исканията си, но се оттеглиха щом започнаха да пристигат гостите и номинираните. Макар и организирани от Съюза на артистите, който в момента не се радва на широка подкрепа, наградите „Икар“ честват постиженията на непреходното изкуство, към което трябва да се отнасяме с почит.
Цялата церемония беше белязана от невидимо, но осезаемо напрежение, което само взаимното уважение удържаше. Още в началото водещият Валентин Ганев хвана бика за рогата, признавайки обтегнатата обстановка в залата и призовавайки всеки да изразява свободно мнението си. Допълни обаче, че би било хубаво това да става по собствена съвест и с необходимия респект спрямо другите. Трябво да му признаем заслугата – в една почти взривоопасна атмосфера той умело лавираше като сапьор сред мините. Неговото постижение да удържи церемонията, белязана от лапсуси, технически гафове и изнервеност, ми се струва най-впечатляващото за вечерта. Пък и дори да не беше усложнената обстановка, само това да поемеш щафетата от заразителен ентусиаст като Герасим Георгиев – Геро, който водеше предишните издания, си е предизвикателство. Представянето на Валентин Ганев бе белязано от фин хумор, умели импровизации и добри маниери.
Тричасовата церемония беше (преобладаващо) красива. Нетипичната комбинация от балет, опера и класически рок спомогна за това. Фрагментите от „Българска Токата“ с хореограф Мила Искренова и от „Кабаре Барок“ на Фондация „Дарина Такова“ отделяха връчването на наградите в отделните категории. Не бих искала да хроникирам събитието. Пълен списък с наградените можете да видите тук. Някои излизаха и с лаконични благодарности овакантяваха сцената, докато други правеха пространни изявления. Въпреки това никой не си позволи да размахва пръст и да отправя обвинения. Пенко Господинов, който от името на Бина Харалампиева прие статуетката за най-добър спектакъл за „Лив Щайн“, се качи на сцената с бяла лента на ръкава, символ на протестиращите, но не коментира неуспешната реформа. Режисьорът Лилия Абаджиева сподели, че никога не е виждала подобно разделение и противопоставяне на артисти, каквото се наблюдава сега. Мила Люцканова призова за диалог и съвместна работа в тези революционни времена, както ги нарече тя. Една от най-смислените и въздействащи речи дойде от Иво Димчев, награден за съвременан танц и пърформанс. Той напомни, че личната творческа свобода не може да бъде отнета нито от министър, нито от джихадист.
На крака и с продължителни аплодисменти публиката показа своето уважение към проф. Надежда Сейкова и проф. Николина Георгиева, която за съжаление не присъстваше в залата. За заслугите на двете в преподавателската дейност свидетелства обичта на многобройните им възпитаници, на „театралните им деца“. Всъщност Надежда Сейкова, заедно с носителката на почетен „Икар“ за изключителен творчески принос Илка Зафирова, бяха единствените, които благодариха на САБ и поименно на председателя му Христо Мутафчиев, който в последните месеци стана обект на остри критики от страна на свои колеги.
За поредна година на сцената се качиха студенти от театралната академия, които се обучават със стипендии, осигурени от САБ и Първа инвестиционна банка. Развълнувани и обнадеждени, те си пожелаха след години отново да са на тази сцена в качеството си на наградени. Радостно е, че по подобен начин се дава възможност на таланти с отличен успех да започнат своя творчески път. Грозно впечатление обаче прави това, че ги изкарват като циркаджийски мечки, за да се изтъкнат дарителите.
В тон с темата на тазгодишното издание „Театър без граници“ признание получиха и театрални опити, които остават встрани от официалните категории. Харесва ми този опит да се придържаш към традицията, но и да ги обогатяваше непрестанно. Комисията, определила номинациите, отличи Театрална група „Метеор“ с награда за оригинални търсения в областта на театралния език. Действително Ани Васева и Леонид Йовчев създават нещо, което все още е рядкост за българския пейзаж. Необходимостта от адекватна реклама и маркетиране на изкуството излиза от територията на табутата, като в това отношение се отличиха постиженията на Драматичен театър – Пловдив и Държавен куклен театър – Стара Загора. Те получиха грамоти от Министерство на културата и единственият му представител на церемонията Боил Банов, който беше посрещнат с откъслечни аплодисменти. Въобще официалните лица изобщо не се радваха на подкрепа от страна на салона. Като че ли гилдията им показваше пренебрежение, реципрочно на тяхното.
След спускането на завесата обаче винаги остава само една мисъл – Ars longa Vita brevis. Не бързайте да погребвате изкуството, то ще оцелее напук на всичко.
