Кристина Беломорска, режисьор. Артист по душа и визия.
Кристина Беломорска (1993 г., София) завършва НАТФИЗ през 2019г., специалност „Режисура за драматичен театър“ в класа на проф. Иван Добчев и магистратура „История и съвременност на философията“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Сред режисьорските ѝ работи са „Изкуство в клетка“; „Предназначено за събаряне“, „Моцарт и Салиери“, „Сексуални перверзии“, кино-театралната инсталация и радиопиесата „Архив: Името ми бе“; „Мишеловката“ в „Хамлет“ на плевенския театър и др. Играла е в представленията „Черна Дупка“, „Онова нещо“, „Срещу тишината“ и „Изгубеното поколение“. Номинирана е и печели награда „НАЙ-НАЙ-НАЙ“ за режисура на НАТФИЗ през 2019 г., а през 2020 г. дебютната ѝ пиеса „EXODUS: отвътре навън“ е номинирана в конкурса на НБУ за нова българска пиеса.
Тя и екипът й са номинирани за АСКЕЕР 2022 в категория „Изгряваща звезда“ за „Морфин“ по Михаил Булгаков, Yalta Art Room.
Ето го и театралния свят на режисьора Кристина Беломорска:
Къде те намираме в момента?
След спектакъл.
Какво за теб е театърът?
Надявам се никога да не мога да отговоря на този въпрос, защото тогава вече няма да има смисъл да се занимавам с него, да го живея този театър. Но си мечтая за момента, в който „театър“ ще престане да се намъква в устите на хората (най-вече политиците) като нещо лошо. Това винаги ме е побърквало. Театърът е сакрална дума, като „храм“, като „у дома“.
Колко често ходиш на театър?
Винаги, когато усетя необходимост. Никога не ходя „просто ей така“, за да гледам нещо.
Кое е представлението, на което най-много си се смял?
„Бомбето“ на Катя Петрова. Този спектакъл е много невинен, чист по детски, макар да не е само за деца. Мисля, че се смях от радост през повечето време.
Кое е представлението, на което най-много си плакал?
Аз плача страшно много, но все пак: на „Монетата“ от Боян Крачолов.
На финала има един монолог на персонажа, който се играе от Стефан Мавродиев, чух го в много особен момент от живота си и ми даде някакво успокоение, някакво уверение, че нищо не е чак толкова страшно. Благодарна съм и на Боян и на Мавро за тая работа.
Кой е спектакълът, който разтърси света ти из основи?
Все още не съм го гледала, но удивлението от „Илиада“ на Ириней Лоренци и „The Scarlet Princess“ на Силвиу Пуркарете в Сибиу, Румъния, все още ме държи.
Кое е представлението, което гледа последно?
Е, току-що гледах „Морфин“, ама това май не се брои.
Та, последно или гледах „Бомбето“ на Катя Петрова, или „Лазар и Иисус“ със сегашния клас на проф. Добчев. Това е един от най-интересните класове на Добчев. Много ги харесвам.
Трагедия, комедия или…?
То винаги е „или“.
Имаш ли любима реплика от пиеса?
„Мракът на невежеството е толкова черен, че когато си затвориш очите става по-светло.“ Не е от пиеса, на Иван Методиев е.
И нещо, което често използвам напоследък: „Съвършено чудно“ .
Какво правиш преди премиера? Имаш ли си ритуал?
Пия неуропан. Шегувам се. Събирам екипа и правим магии, казвам им разни неща. Винаги е различно.
Коя роля винаги си мечтал да изиграеш?
Не съм актриса, но ако Явор Гърдев ме покани за нещо, или Добчев едва ли ще им откажа. Така че: Господа, моля! (смее се)
С кого от световноизвестните артисти би искал да работиш на сцената?
С ХРИСТО ПЕТКОВ, МОЛЯ! И Леонардо Дикаприо, но от него искам много повече неща от това да „работим на сцената“. (смее се)
Kaкво репетираш/снимаш в момента?
Подготвям „бъдещите си творчески планове“, но истина е, че се опитвам да напиша магистърската си теза.
Защо публиката трябва да го гледа?
Никой не бива да я гледа или чете…….
Три постановки, които нашите читатели не бива да пропускат?
„Парче от монолог/ Не аз“ ( YALTA ART ROOM, реж. Боян Крачолов и актьорите Симона Здравкова и Димитър Крумов);
“Наблюдателите” от Константин Илиев (Народен театър „Иван Вазов”, реж. Явор Гърдев);
„GameOver“ на Ованес Торосян;
„Бесове“ (ТР „Сфумато“, реж. Иван Добчев)
Сигурно е страшно тъпо да предлагам нещо свое, но бих им препоръчала да гледат и „Морфин“, заради Петър Петров – Перо, Давид Кокончев и Сияна Драганинска. Те сътвориха прекрасни неща и са страшно отдадени на проекта. Би било престъпление да не ги спомена и да не им благодаря за всичко. Та, използвам възможността да го направя.
И още нещо важно. Има един моноспектакъл „Мечтата на Наташа“ на Поля Йорданова. Съвършено чудно е, че не се играе.
