Къде те намираме в момента?
Допивам си сутрешното кафе пред компютъра, преди да започна с обработката на кадрите от последните ми фотографски сесии.
Какво за теб е театърът?
Един от начините да кажеш на хората срещу теб, че важните за тях неща са и важните за теб неща. Да им кажеш: „Знам как се чувстваш!”, „Разбирам те!”. Да им подадеш ръка, да поемаш ръката, която те ти подават, да си размените съпричастност, утеха и любов. Или точно обратното – да кажеш на този отсреща: „Ти какво правиш?”, „Ти как живееш?”, „Ти какво допринасяш?” И все пак театъра задава тези жестоки въпроси кротко, смирено и с любов. Така го виждам аз! Това е, разбира се, най-прекрасната страна на театъра – това са мигове, които не се случват всяка вечер и все пак – за мен това е висшата цел на нашата работа.
Как влезе той в живота ти?
С бавно и упорито натякване и продължително чукане на вратата, която аз дълго време отказвах да отворя. Когато я отворих и казах: „Влез!” се оказа, че трудната част тъкмо започва.
Колко често ходиш на театър?
Винаги когато програмата ми го позволява. Понякога и въпреки програмата си.
Кое е представлението, на което най-много си се смяла?
Ще ви разочаровам, но за мен смеха не е критерий. Понякога човек се смее съвсем не защото нещо му харесва. Сега да не излезе, че съм против смеха. Обичам смеха. Но не подбирам представленията, които гледам по критерия: „Смешно ли ще е?”. И, съответно други неща ме впечатляват в едно представление и други неща помня. Например „каза ли ми това представление нещо?” и „какво ми каза?” Изобщо не помня после смяла ли съм се и на какво.
Кое е представлението, на което най-много си плакала?
А тук ще ви разочаровам дори още повече, защото аз плача доста често. Такъв зрител като мен всеки сръчен режисьор може да го разплаче като пусне някоя по-тъжна мелодия и малко дъжд на фона на някоя драматична реплика, казана прилично. Но има представления, които не ти дават да заплачеш. Които те държат там на границата на плача. Които ангажират емоциите ти, но ангажират и мисълта ти. Има такива представления, надявам се. Аз искам тях да гледам.
Кой е спектакълът, който разтърси света ти из основи?
Чак да разтърси света ми из основи. Трудна работа. И не знам дали това изобщо е посилно на театъра. Дали чак така може да въздейства… Но представления, за които много съм мислила, след като съм ги гледала – има такива. Едно такова представление е „Заполярная правда” на театър „Реплика”. Много семпло направено, много просто. Няма пищни декори, няма някакви страхотни сценични съоръжения. Едни електрически крушки го осветяват. И все пак тия електрически крушки – те са нашето загубено небе. Те са нашите фалшиви звезди. Те са образ на целия наш свят – натикан в бетонните кутии…. После – изключителен финал. Толкова силен! Бях сигурна, че съм разкрила идеята на режисьора – защото през цялото време се говори за тези маргинали, за които света иска да забрави; за които ние, които сме „ок” просто искаме да не мислим… и накрая те ти поднасят чай. Същите тези хора, които до сега бяха тези, забравените от света, натикани в едно мазе, хора без право на небе… и те ти казват: „Ето ти чаша чай! Аз съм тук! Срещу теб!” И бях поразена, взимайки тази чаша чай. После говорих с екипа, оказа се че съвсем други са били техните намерения за този финал. Съвсем с друга цел е направен, но… Какво значение има? Всяко нещо направо с мисъл – говори. То ще накара един да помисли едно, а друг – друго, но нещо ще каже. Ето – не съм плакала, но това представление и не помня дали съм се смяла, но то нещо ми каза. Каза ми: „И ти си една от тези, които виждат маргиналите само по филмите, само в театъра, които „съчувстват” само на теория. Които никога не са изпили с тях чаша чай!” И ми го каза това нещо „Заполярная правда” смирено, с разбиране.
Кое е представлението, което гледа последно?
Последното не искам да го коментирам. Едно от последните беше „Мадам Мишима” в Театър София. Прекрасен е Михаил Милчев!
Трагедия, комедия или…?
И двете едновременно. Не съществува добра трагедия, на която да не може да се погледне от другата страна – страната на комизма, макар това да е трагически комизъм. Обратното също – добрата комедия е трагедия за този, на когото се случва, това е същината й и е добре да не се забравя. Едното без другото е страшна скука – режа си главата!
Имаш ли любима реплика от пиеса?
Шарл: Ами страха?
Жана: Страха!? Казваш си „Добре, страх ме е, но това си е моя работа! Не засяга никого!” И караш нататък!
Какво правиш преди премиера? Имаш ли си ритуал?
Не само преди премиера, преди всяко представление – казвам „Отче наш”, пожелавам успех на колегите, прегръщам ги. После си повтарям: „Хладен ум, горещо сърце!” и „Дръж се за партньора!”
Коя роля винаги си мечтала да изиграеш?
Наташа от „Три сестри”.
С кой от световноизвестните артисти би искала да работиш на сцената?
О! Защо пък световноизвестни? Нямам такива желания да се забърквам със световноизвестни артисти. Славата е тежко бреме. Има световно-талантливи артисти тук в България, с които искам да играя. Исках да играя с Ивайло Драгиев и играя. И това е супер. Искам да играя и със Станка Калчева. Много я харесвам. Ужасно много са и сега ще се сърдят, че не съм ги споменала. Вие за това питате за световноизвестни, за да не обидим нашите, нали?
Коя е любимата ти роля в живота?
Любимата ми роля в живота е на Жената-която-лежи-на-дивана-с-роман-в-едната-ръка-и-чаша-с-кафе-в-другата. Действието се развива в рамките на шест, седем часа. Но за съжаление това представление много рядко се играе. Аз не разбирам защо толкова малко го слагат в програмата, като е толкова хубаво!
Класическа или съвременна драматургия?
Кафе или капучино? Имаме и двете! И нищо не налага да избираме само едно! Можем да си ги редуваме и това е прекрасно!
Три постановки, които нашите читатели не бива да пропускат?
„Самотни персонажи” на Васил Дуев, „Жана д`Арк” на Петринел Гочев, третото очевидно ще трябва да е „Заполярная правда” на Георг Жено.
