Без да претендираме за безпристрастност, твърим, че Елена Райнова има завладяващо сценично присъствие и ярък талант, който не би могъл да ви остави безразлични. Завършила е НАТФИЗ (тогава още Висш институт за театрално изкуство) в класа на проф. Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов. Започва професионалната си кариера още през втората година на обучението си, когато се снима в „Неспокоен дом“ по сценарий на Павел Вежинов. От тогава е прибавила в творческата си биография над 200 представления и около 40 филма.
На екран сме я гледали в класиките „Момчето си отива“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Бялата стая“. На сцената се е въплътила в силни женски образи от постановките на Крикор Азарян, Леон Даниел, Асен Шопов, Камен Донев и още много други.
За разнообразие решихме да я поставим пред сцената, вместо на нея. Ето какво ни сподели:
Как влезе театърът в живота ти?
Чрез влиянието на баща ми, големият оперетен артист и един от основателите на Музикалния театър в София, Коста Райнов. Стотиците часове, прекарани в Оперетата, и честите посещения на детски представления в Младежкия театър предопределиха избора ми.
Магията театър ме завладя, ароматът му – особено специфичен, на прах и лепило за бради и мустаци, на липсващ слънчев лъч, който не влиза никога на сцената.
Кое е представлението, което най-много ти е въздействало?
Не може да се каже, че то е едно. Зависи от емоционалното ти състояние и житейския етап, на който се намираш. В един спектакъл може драматургията да ти „вземе акъла“ или пък актьорска игра да те остави без думи. Изключителен шанс и късмет е всичко да бъде съчетано. Това се случва много, много рядко. Благословен е зрителят, който стане свидетел на подобно събитие.
Колко често ходиш на театър?
В последните 20 години – все по-рядко.
Трагедия, комедия или…?
Музика! Това е изкуството, което емоционално ми влияе най-силно. Мисля, че с минаващите години бивам завладяна все по-силно от носталгията по детството.
Имаш ли любима реплика от пиеса/спектакъл?
Преди няколко години във Военния театър играехме спектакъла „Кръщене“ на Камен Донев. Премиерата му предизвика истински фурор и салонът беше винаги препълнен – без значение дали бяхме в София или гостувахме по страната. Камен знае как да докосне душата на човек, така че всеки да се припознае на сцената. Една реплика особено ясно отекна в моето съзнание:
„Сутрин, когато стана, ще пия кафето си преди да тръгна на дълъг път и единственото, което ще знам със сигурност, е, че миналото ми е повече от бъдещето“.
Имаш ли ритуал за късмет преди премиера?
Нямам. Като цяло се опазвам от суеверията, въпреки че ми се е случвало да сядам на изпусната пиеса насред най-голямата кал на Раковска (според поверието, ако пиесата падне на земята, актьорът трябва да седне на нея преди да я вдигне, за да избегне провала на сцената – бел.авт.). Доста смаяни погледи отнесох тогава, но продължих пътя си с вирната глава.
Имах един колега от по-възрастната генерация, Веско Василев. Той имаше навик, чрез който да постигне емоционалното състояние, отговарящо на ролята му. Преди представление скриваше част от необходимия му реквизит, с което докарваше до смут и паника сценичния персонал. Реквизиторите полудяваха, търсейки напразно лекарската чанта, без която не можеше да излезе на сцената, докато той ги обвиняваше в немарливост. След като го разкриха, отнесе немалко мърморене и криви погледи, пък и не само.
Всъщност може би единственият ритуал, от който не се отклонявам никога, е да науча текста на пиесата, така че да нямам никакво съмнение, че мога да го пресъздам дори и насън.
Спомням си как преди години в една пиесите на Леон Даниел, имах сцена с драматичен прочит на едно затрогващо и, разбира се, безумно дълго писмо. Фокусирайки се върху емоционалното състояние на героинята ми, така и не си направих труда да науча цялото писмо. Една вечер по време на представление излязох наперено на сцената, отворих плика с писмото и вътре – нищо. Направо краката ми се подкосиха. До ден днешен не знам кой си направи този номер с мен, но не мога да споря, че ме научи на ценен урок.
Има ли малки и големи роли?
Хващам се на бас, че всеки ви отговаря, че няма малки и големи роли, а има само малки и големи артисти…
Истината е, че ако имаш шанса да попаднеш в спектакъл или филм на голям, изключителен режисьор, няма никакво значение каква е ролята ти. Готова съм с удоволствие само да премина през сцената или да имам само един кадър във филм на гениален режисьор.
Коя е любимата ти роля в живота?
На майка! Ако може да се каже, че това е роля. Няма нищо по-истинско от това. Професионалният живот е амбиция, но не е на първо място за мен.
Какво за теб е театърът?
Аз бих прибавила и киното, защото това е изкуство, на което съм посветила немалка част от живота си.
Какво е? Работа. С всичките амбиции, упоритост и емоции.
Три постановки, които нашите читатели да не пропуснат?
Вече споделих, че възприемането на един текст и на неговото пресъздаване, зависи изключително много от емоционалното състояние на зрителя. Всеки сам прави избора кое представление е най-подходящо за него.
Казвайки това, все пак вярвам, че Театър „Българска армия“ разполага с репертоар, който би удовлетворил и най-критичния поглед.
