Днес се навършват 7 години от смъртта на актьора… на човека Андрей Баташов. Споделяме ви един разказ на Ивет Добромирова за Андрей, който тя познава и помни с усмивка.
…
на Андрей Баташов
Предпоследния път, когато го видях, беше щастлив… Или поне така изглеждаше. Срещнахме се на едно тихо кръстовище в квартала. Съседи сме. Познаваме се от НАТФИЗ. Там всички се познават. Без значение кога са учили, кога са се разминали… Знаем се и се обичаме по своему. Разказваше ми как бързо и ненадейно се е оженил. Така се прави, каза с известна театралност. На него му отива. Той е артист. По душа, по професия, по призвание. Няма да говоря за него в минало време. Банално е, но това е положението…
Приближава се да ме целуне и възкликва: “Хммм, ужасно ти отива този парфюм”. Усмихва се. Галантно. Като един истински джентълмен, винаги има приятен комплимент. Не стои фалшиво, въпреки, че отново е леко театрално. Не ми пречи. Аз го познавам и го приемам такъв, какъвто е. Както всички, които го познават. Критикувала съм го за тази театралност. Малко ми е в повече, казвах, позата. Глупава съм била тогава. На него просто му идва отвътре. Той може да си го позволи. Не са много тези, на които им отива. Защото в края на краищата това е от душа. Извън всяка преструвка. Осъзнах го, когато пораснах. И го приех изцяло такъв, какъвто е.
Спомням си премиерата на “Секс, наркотици и рокендрол”… Ако имаше някой, който се съмняваше, че той е наистина добър актьор, той опроверга всяко съмнение. Не мога да изброя спектаклите само на тази постановка в последните 17 години. И какво значение имат цифрите? Хората подхождат винаги с подозрение към красивите и талантливите. Е, казват, щом е толкова красив, не може пък да е и така талантлив. Това е кръста, който красивите носят цял живот. Какво да се прави. Орисия. Трябва душа, за да бъдеш космополит. Това видя учителката му, която постави “Секс, наркотици…” с него в главната роля. Тя му повярва. Учителката му.
Бохем бил, бонвиван бил. Да. И? Спомням си моята приятелка Ирина. Те се познават от деца. Смееше се и казваше, че като се събуждал, се поглеждал в огледалото и си казвал: “Добро утро, съвършенство!”. Винаги говореше за него с мило обожание. Нито Софийският дух, доколкото го има, нито театралният дух, доколкото се пази, биха били това, което са, без неговата следа. Не е гръмко. Факт.
Спомням си и премиерата на “Ритъм”. Спектакъла от музика и танц с неговите студенти. Банда момчетии и той в това число, които с помощта на метли и капаци правеха уникално шоу тип “Бродуей”. Бяха вдъхновени. Студентите му.
Спомням си как танцуваше в някакво телевизионно реалити. Валс. Беше красиво. Отиваше му. Подходи, както към всичко. Със сериозност и дисциплина. Така правят истинските професионалисти.
Спомням си… когато го видях за последно. Минавах с кола. Мернах го на същото кръстовище в квартала. Беше като сянка. Уплаших се. Не можах да спра да го видя… А може би трябваше. Не „може би“. Трябваше… Вместо това аз просто се зачудих какво ли се е случило на този, когото мислех за фриволно лекомислен артист. Защото той така преминаваше през спомените ми. Напълно повърхностно вярвах, че всичко в живота му върви като на филм… Не било така. Хората с голяма душа са най-раними. Бях забравила.
Прощавай, Андрей!
