В предишната статия почетохме смъртта на един от големите световни режисьори – Еймунтас Некрошюс. Той основава Театър Мено Фортас във Вилнюс, Литва през 1998г. Там създава по-голямата част от своите спектакли. „Цинк“ е последният спектакъл на режисьора и е копродукция между Театър Мено Фортас и Младежкия Театър на Вилнюс.
„Има две ситуации, в които човек се издига над ежедневието на живота и неговата същност се отваря: когато е влюбен и когато усеща предстоящата смърт. Тогава човек съществува на границата на възможностите си“, казва писателката Светлана Алексиевич.
В продължение на няколко години, пътувайки из огромната територия на бившия Съветски съюз, писателката Светлана Алексиевич събира истории и свидетелства от обикновените хора за най-тежките събития, настъпили по време на Съветския съюз – войната в Афганистан и аварията в Чернобил. От историите на хората се раждат книгите „Цинковите момчета“ и „Чернобилска молитва“. Те стават литературната основа на режисьорската пиеса “Цинк” на Еймунтас Некрошюс. Режисьорът разказва за случилото се преди три десетилетия, за епоха, която е отминала. След като минава през върховете на световната литература, този път Некрошюс се фокусира върху съдбата на обикновените хора и поглежда миналото от гледна точка на настоящето.
Друг, все още жив спектакъл на Некрошюс, е „Борис Годунов”, този път в Националния Драматичен Театър на Литва. Пиесата на Александър Пушкин е базирана на исторически факти. Авторът разглежда период в руската история, който се отличава с интензивна и жестока борба за власт между влиятелни владетели. Борис Годунов е болярин от татарски произход, който става цар. Той убива законния наследник на руския трон – синът на Иван Грозни, Дмитрий. В съответствие с изискванията на руския народ, Борис се изкачва на трона. Няколко години по-късно се появява претендент за трона, който твърди, че е Дмитрий. Той претендира за правото си да седне на престола и тръгва към Москва с тълпа от привърженици. Годунов е загубил доверието на своя народ и скоро умира неочаквано. Синът му Фьодор е обявен за наследник. Докато претендентът Дмитрий влиза в Москва, неговите доверени убиват Фьодор и майка му.
Един от многото спектакли на известния режисьор Оскар Коршуновас е „Ромео и Жулиета” в Националния Театър. Ето какво казва самият режисьор за спектакъла:
„Текстът на Шекспир се възприема най-вече като пиеса за романтичната любов. Но всъщност това е социална драма, която вкарва една обикновена любов в капана на драматични обстоятелства и така се издига до най-високото ниво на трагедията. Това, което искам да подчертая е парадокса: омразата убива, но и дава тласък на любовта. Можем да помислим и за тази идея на божествено ниво: любовта се ражда от омраза и за да я преодолее. Често сме склонни да подхранваме традициите, които съпътстват някои предполагаеми различия и поддържат омразата жива. За съжаление, този принцип става все по-популярен – обединяваме се в търсене на врага. Всички общества са разделени по този начин. Пожертването на свободата унищожава модерността, зачената от децата, както и традициите, пазени от родителите.“
Още един интересен литовски режисьор е Антанас Обкарскас. Неговата постановка на „Войцек“ от Георг Бюхнер е пренесена в наши дни, а текстът е болезнено актуален. Да видим какво казва Обкарскас за персонажа Войцек:
“Животът на Войцек е пример за политическото управление от поколение на поколение, от система към система. Бедността на Войцек продължава да съществува сред нас, а много като него все още живеят, измъчвайки любимите си хора. Това, което заменя сърцето на Войцек е „нуждата“, „необходимостта“ – невидимото въже, което свързва и разрушава милиони като него, които се опитват да открият своята уникалност. Обстоятелствата, инструментите, оръжията и възприятията за време се променят, но същността на ситуацията си остава същата. Един тревожен, съмнителен, неуспешен човек продължава да е най-големият двигател и най-дебелия слой на обществото. Истинският Войцек е войник, който убива майката на сина си с нож. В онзи съдбовен ден той взима нож, но утрешният ден може да предложи на модерния Войцек по-мощни инструменти: пистолет, автомат, дори атомна бомба може да попадне в ръцете му. Най-често срещаната ежедневна рутина става смъртоносна заплаха.”
Обкарскас поставя днешния Войцек на летищен терминал. Той е на път да се качи на полет 9525 в “Germanwings” от Барселона до Дюселдорф.
Малкия Театър на Вилнюс е основан от Римас Туминас през 1990г. Той е съставен от негови ученици и гастролира из цял свят. От 2007г. Туминас е директор на „Театър Вахтангов“, който през 2011г. е най-посещавания театър в Москва. Част от спектаклите на Римас Туминас в Малкия Театър на Вилнюс са „В очакване на Годо“, „Маскарад“, „Три сестри“ и „Ревизор“. Още отличаващи се заглавия в театъра са „Самоубиецът“ от Н. Ердман с режисьор Габриеле Туминайте и „Васа Железнова“ от М. Горки с режисьор Кирил Глушайев. В България можем да гледаме постановката по Ердман на Александър Морфов със заглавието „Животът е прекрасен“ в Народен театър „Иван Вазов“ на 18 януари.
Репертоарът на Руския Драматичен Театър във Вилнюс е пълен със световни и руски класики. В афиша могат да се видят „Идиот“ (Достоевски), „Евгений Онегин“ (Пушкин), „Крал Лир“ (Шекспир), „Пигмалион“ (Бърнард Шоу), както и „Вечеря за глупаци“ (Франсис Вебер), „Методът Грьонхолм“ (Жорди Галсеран) и спектакъла „Легенда за великия комбинатор“ по „12-те стола“ от Илф и Петров.
В следващите две статии ще се разходим по театралните сцени в Естония и Латвия. До нови срещи!
