Когато човек сбъдва мечтите си, е чудесно, а когато го прави около рождения си ден, е още по-чудесно!
Преди броени дни едно мое голямо желание – да гледам театър в Лондон, се осъществи. Беше истинско театрално изживяване, което започна далеч преди да вляза в салона.
След като решихме, че ще отидем на театър в града на Шекспир, се опитах да купя билети онлайн, но се оказа, че свободни места, поне за спектаклите, които харесах, има чак за ноември… Това би искал да чуе и всеки директор у нас. Малко преди да се откажа, разбрах, че на централни места в града има така наречените Theatre booths (или будки за театрални билети), от които можеш да си намериш място за тазвечершните постановки. Там са посочени спектаклите на повечето театри, които обаче не са само вечер, а и следобед – повече от прекрасна възможност, ако си далеч от центъра на града. Освен че е удобно и практично за хора като мен, които не живеят в Лондон, или пък са се сетили днес, че им се ходи на театър, билетите от тези каси са с 10-15 паунда по-евтини от тези в самия театър.
И след успешния избор на мюзикъла Mamma Mia се отправихме към Novello Theatre, който на пръв поглед не изглежда много внушително. Да, стара красива сграда, но като всички в центъра на Лондон. Около входа отвсякъде се виждат табели и реклами на спектакъла – от 50 метра разбираш, че си на правилното място. И след като охраната провери багажа ни (мерки за сигурност, няма как), успяхме да влезем във фоайето.
И дойде „уау“ моментът… пред нас се разкри прекрасният интериор на театъра, който не просто може да се сравни с Народния ни театър, но има особено кралско излъчване, характерно за дворците. Ние не просто се мотахме из коридорите, а ни поканиха в лоби бара на театъра, където можеш да си поръчаш, да поседнеш, да поговориш с останалите зрители, докато чакаш началото на спектакъла.
Novello Theatre, известен като театър Waldorf Theatre (това обяснява близостта му с хотел Waldorf и красиво изписаните по стените и орнаментите „W“-та), е открит на 22 май 1905 г. Оттогава до днес на сцената му са играли някои от най-известните артисти в страната, а спектаклите, които са поставяни там, са довели стотици хиляди зрители. Самият салон на театъра е не много просторен, но изключително висок – от балкона имах чувството, че гледам спектакъла от небето.
А спектакъла избрах, защото обожавам филма Mamma Mia с Мерил Стрийп и бях сигурна, че това, което видя, ще ме завладее. Както и стана още с първия акорд на китарата, преди да се вдигне завесата. Самият мюзикъл се играе от 17 години в над 440 града в света, а премиерата е била в Лондон. Зрителите, които са го гледали, са повече от 60 млн.
Всички знаете историята: Софи, дъщерята на Дона, която има малък хотел на гръцки остров, ще се омъжва, но не познава баща си… И така нататък, докато накрая се оказва, че не един, а цели трима мъже искат да са й бащи. Дона и приятелките й са били диско трио… и така нататък. Ще споделя по-важните за мен неща.
За музиката на Benny Andersson и Björn Ulvaeus от ABBA също е повече от излишно да говоря. Особено като се има предвид факта, че не съм дете на диското, а втора седмица не мога да спра да слушам шведската група. Дори ми се прииска да обуя чарлстон с пайети, но няма да е много удачно да се появя така в офиса.
Но освен очевидните брилянтни неща като песните и драматургията, всичко друго също е изпипано до съвършенство. Phyllida Lloyd – режисьорът на спектакъла в Novello Theatre, e решила всяка сцена, така че танците и пеенето да не нарушават цялостта и плавния преход между отделните части, което наблюдаваме рядко на родната сцена при спектакли, в които има музикални изпълнения.
Изчистеният, но подвижен и функционален декор на спектакъла, създаде атмосферата, която дори от втори балкон ме изпрати директно на малкия остров, за който Дона се грижи. Макар да очаквах нещо пищно и внушително, декорът на Mark Thompson ми беше изключително по вкуса – обичам точно такива умерени и точни сценографски решения.
Актьорите, или в случая е много по-правилно да кажа артистите, които бяха на сцената, не се колебаеха в нито един момент. Мислех си, че цялостта и лекотата на техните изпълнения, както и партнирането между актьорите и перфектния синхрон в танците са плод на това, че играят заедно този спектакъл от години. „Да, ама не!“, както казваше Бочаров. В антракта, докато разговарях с персонала в театъра от къде мога да намеря снимки за това ревю, разбрах, че съставът, който аз гледах, играе заедно от една седмица. Една седмица за хора, които не са щатни актьори и нямат зад гърба си десетки изиграни спектакъла като трупа. След почивката наблюдавах още по-прецизно всяко едно тяхно движение и реплика… останаха си все толкова прецизни.
Естествено на преден план се открояваха главните герои – Дона, изиграна от Sorelle Marsh, и Софи, Sanne Den Besten. Не по-малко впечатляващи бяха и тримата бащи: Сам – Richard Trinder, Бил – Dugald Bruce-Lockhart и Хари – Harry Bright. Но безспорно човекът, който с ръка на сърцето мога да кажа, че ме „изкефи“ е Jo Napthine, в ролята на Роузи, приятелката на Дона. Възрастна, но все още ненаживяла се луда глава, Jo се раздаваше за всеки един жест на сцената. A когато почти на финала запя „Take a chance on me“ и започна да преследва „мъжа на мечтите си“, публиката избухна.
Спектакълът е истинско удоволствие за сетивата – добре изсвирена музика на живо, чудесно изпети песни, прецизна и истинска игра, красиви и зареждащи танци…
Колкото и да се опитвам да облека в думи преживяването, наречено „Mamma Mia“, може би няма да е достатъчно, защото то беше нещо комплексно и напълно завършено, което ще ми държи влага или поне ще държи youtube-а ми на ABBA още доста дълго време. Убедена съм, че дори хора, които не харесват мюзикъли, или такива с много претенциозен вкус, ще харесат този спектакъл.
Това безспорно са едни от най-добре прекараните ми 3 часа и най-смислено похарчени 32,5 паунда.
Макар и да бледнее пред реалността, тук може да видите част от музикалните изпълнения в Mamma Mia (повечето от актьорите във видеото са различни в спектакъла, който аз гледах):
Comments are closed.