Максима Боева за пътя на “Нирвана”, жените след войната и театралната публика

0
0

Още в ученическите си години Максима Боева се проявява като режисьор, но зад камера. Започва с документален репортаж за своето училище, а след това прави късометражен филм на екологична тема, който печели първа награда на международен конкурс. Разбира колко голямо удоволствие й носи този тип работа и учи две години кино режисура в НАТФИЗ. Но се пренасочва към театралната режисура, защото усеща, че има нужда от друг процес.

Максима започва “Нирвана” от Константин Илиев като студентска режисьорска работа в 4 курс, с ръководител проф. Пламен Марков. Убедена, че не й се прави нищо друго, стартира дългия процес на репетиции с Александър Евгениев и Ирина Митева.

Към днешна дата представлението е с две награди от Друмеви театрални празници, четири от “Фестивал на малките театрални форми” – Враца и за млад театрален режисьор „Слави Шарков“. ИКАР 2019 също не подмина “Нирвана”. В категория дебют са номинирани Максима, Ирина и сценографът Борис Далчев.

Научихме повече за процеса на работа по представлението и други размисли и страсти от самата Максима:
Как “Нирвана” стъпи на професионалната театрална сцена?

Толкова много усилия бяха положени. Със сценографа Борислав Далчех преживяхме такъв ужас… Бяхме се виждали само по коридорите и съм виждала негови работи. Казах си, че искам да работя с него. За мое голямо учудване той се съгласи. Дойде със страшно сложен проект, но гениален. Правим го! Но изобщо не си давах сметката как това ще се случи, защото имаше много механизация.

Ние си направихме чиги с едни макари, гледаме в youtube как се прави, абсолютен кошмар. Ние го движим, то тръгва на криво… После купувахме пясък, за да си правим сами тежести. Най-накрая заработи – въпреки че не сме инженери или изпълнители по постановъчна част.

С артистите имаше също много труд, усилия и вълнения по време на репетиции. И си казах:”Е, сега толкова ли му беше живота на представлението?”.

Имах късмета, че го изиграхме 5 пъти в НАТФИЗ. Това не се случва със студентски работи, но ми се даде възможност от службите и от колеги, които направиха голям жест, отстъпвайки свои часове. Имах и голяма доза късмет.

На един от изпитите Пенко Господинов ми каза, че “Нирвана” има художествен резултат. Да не го оставям, да го направя някъде.

Бях поканила много директори на театри, но повечето нямаха възможност да дойдат. Свързахме се с директора на шуменския театър. Той се отнесе със специално отношение. Видяхме се, разказах му какъв е проектът, дадох му записа. След това ми се обади и ми каза, че е впечатлен и има интерес към тази работа. Даде ми страхотни условия, освен че го възстановихме го и подобрихме.

В деня на премиерата беше много мило от страна на шуменския театър – червен килим, поръсен със здравец. Трябва да се мине по него за късмет, това е традиция. След премиерата даже ми дадоха малка статуетка, на която бяха написали “За Максима…” с дата и година “от Шумен”. За да знам винаги, че тук ми е бил дебютът в професионалния театър. Представлението вече е в репертоара и то винаги с разпродаден салон. Всичко това – заради отзивчивостта на шуменския театър, в който вече съм и режисьор на щат. Предстоят проекти…


Какво може да очакваме от теб в близко бъдеще?

Още преди да стане ясна ситуацията с “Нирвана”, започнах да мисля какво ще се случва след моето завършване. Бях направила един опит в Младежки театър за “Панаир на младите” за момичетата от втората световна война. Тогава работихме по документални немски текстове. Имаше успех. Правих експерименти, исках да комбинирам документален с куклен театър.

След което видях, че тази тема и този жанр имат основание. Реших да го доразвия и кандидатствах към Национален фонд култура, програма Дебюти. Темата беше същата, с конкретно определени текстове на Светлана Алексиевич от книгата “Войната не е с лице на жена”.

Това са документални текстове за жените след Втората световна война. Как те са отишли на фронта по свое желание и защо. Обръщането на това, което човек приема за нормално, губенето на почвата под краката ти… Те са лишени от своята женственост. В този кошмар трябва да оцелеят, да намерят ново битие. Как е трябвало да се борят, колко им е било трудно, мислейки и че войната е като по книгите, защото са малки, защото са деца.

Получихме финансиране от Национален фонд култура. Имаме и подкрепата на Българския фонд за жените, към които кандидатствахме. Младежки театър “Николай Бинев”, Театър Азарян и сдружение Клас “5х5” също са партньори на проекта.
Защо се насочи към тази тема?

Най-вече хванах темата, защото за тези жени се знае много малко. Те даже не са се превърнали в статистика. Много слушаме за мъжката война. Ами тези жени, които отиват на 15 – 16 години на война? Как трябва да се адаптират, как хем искат, хем имат чувството, че мястото им не е там. Как трябва да се доказват. Как ги е приемало обществото след войната.
Завършила си също магистратура Арт мениджмънт. Как виждаш връзката между театъра и публиката днес?

Отнасяме се с публиката все едно не е за този спектакъл. Чета описания и резюмета на спектакли, от които дори аз се изморявам. Намекват на публиката, че ако не си чел Кант, няма смисъл да идваш. Едно такова отношение. Затова е според мен кризата с публиката. Не защото театърът или публиката ни е кофти. Те в крайна сметка са нормални хора и не искат да ги дърпат за ухото, обяснявайки им, че са неграмотни.

Случи се да преподавам Хамлет на пет различни паралелки от 10-ти клас. И видяха, че Хамлет е и за тях. Отваряха теми и гледни точки, които са част от пиесата. Припознаваха и свои неща. Питах ги междувременно дали ходят на театър. Отговориха ми, че тяхното поколение не е такова, не е за тях. Театърът така се отнася, сякаш не. Те не идват, защото не се чувстват поканени.
Не трябва да се отнасяш към тях все едно не са подготвени. Не трябва да им затваряш вратата и да имаш отношение, че “ти не можеш”. Никой не иска да се отнасят с него високомерно и още по-малко да казваш на публиката какво иска.

Това е основният проблем според мен. Не трябва да правим изкуство за себе си. Хората ще се чувстват поканени, ако театрите са топли, ако на касата се отнасят приветливо, ако режисьорите и екипите правят спектакъл за всички. Трябва да е приветливо, отворено.
На българина му се струва и че театърът е скъп. Той не знае, че това, което той плаща е два пъти и половина по-скъпо и държавата го поема. 15 лв. в Народния театър са всъщност 75 лв. Това не се разпространява, няма го в общото съзнание. Нашата културна политика е такава, че всеки да може да си позволи да влезе, не само богатите.
Кой е най-оптималния начин, по който да се възпита публиката?

Публиката се възпитава лека по лека. Не от злост звънят телефони, а от забравени навици. Трябва от малки децата да ходят на куклен театър. Във Варна избухна скандал относно забрана в детски градини да има повече от 2 представления на година. Това е противоконституционно и абсурдно.

В една идеална, по-добра система тези деца ще могат организирано да отидат в Кукления театър. Там децата се научават на навици и разбират, че театърът е за удоволствие. Но се забравя, затова е важно театъра да бъде част от образователния процес, а не по задължение в 7ми клас. Важно е за развитие на меки умения, емоционално развитие, естетическо ограмотяване, ако щеш и духовно развитие. Театъра комбинира в себе си много изкуства. Опознаваш танца, музиката, словото. Театъра е естествен нагон – игра. Детето естествено играе. Това е нормален нагон, който е добре да се съхрани за по-балансирано психическо развитие.
Как би желала да осъществиш положителната промяна за театъра и публиката?

Темата, която наистина ме вълнува и върху, която съм се задълбочила, е театърът като част от училищното образование. Как може да се включи, къде… Специалисти са ми казвали, че начина за сугестивното образование използва много често театрални похвати. Театърът може да бъде и средство. Той дава толкова много. Бих искала да бъда част от една такава промяна.

Снимка на корица на Максима Боева: Мария Цветкова

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here