На сцената на Народен театър „Иван Вазов“, от историческа личност, Калигула се превръща в провокация, която те кара да чувстваш и мислиш. Зад името му не стои обикновена история, а още по-малко – обикновен човек.
Прочут със своята ексцентричност, развратност и жесток деспотизъм. Той все пак не е чиста монета – ясен персонаж, който да се категоризира. Много учени отхвърлят твърдението, че Калигула е тероризирал Рим. Древният автор Филип Александрийски, който лично се е срещал с Ботушчето (значението на името Калигула), не го смята за луд, а за злобен. Целта му е „просто“ да унищожи сенаторите и елита.
В крайна сметка произведението на Камю не се занимава с природата на диктатурата, а по философски, със самотата на човека с големи идеи. Самота, която гори душата и малцина съумяват да разберат. Всички останали са глупците, към които бунтът на Калигула е жесток. Бунт към непоносимостта на света и мерзостите на хората.
Луд ли е наистина Калигула? Защото е едно дете, което иска невъзможното?
Но преди да започнат в главата ми да летят въпроси и преполагаеми отговори – нетърпеливо очаквах. Какво ли е сътворила този път Диана Добрева? Отговорът е простичък – спектакъл като мехлем за душата.
Текстът и визуалните картини са два отделни компонента, които не могат да съществуват един без друг в тази постановка. Те се допълват и си подхождат. Превръщат магията на театъра в реалност, по-силна и осезаема дори от физическата. Грабват те силно. Играят си с емоциите ти. Твоето щастие от пира, който душата изживява, е за сметка на нещастието пред което е изправен Калигула. Защото самотата умее да завлича към ада.
Когато Калигула не убива се чувства самотен. Живите не запълват света му. Напротив, oткриват пред него безмерната морална, душевна и екзистенциална пустота, чието отчаяние разболява. Опитва се да нахрани болката, да я успокои със зрители, жертви, виновни, разврат и смърт. Но става все по-зависим от тяхната опияняваща сила. Кръговратът на самотата дебне за своята следваща жертва.
От къде ли е се промъкват отровните й пипала?
„Човек плаче не само от любов, …защото нещата не са такива каквито трябва да бъдат.“ Калигула е нещастен, но не е подлец.
„Усетих блудкавата смрад на хора, които никога не са изстрадали, нищо не са рискували. Видях скъпи одежди да крият сърца на лихвари, лица на страхливци, ръце на крадци. И смеете да го съдите?“
– казва Хеликон към заговорниците, които подготвят преврата срещу Калигула. Те искат мъст – това е техният смисъл – лишен от всичко най-божествено.
Калигула отрича и се надсмива над земното, което неминуемо е облечено в дяволски одежди. За него е така горчиво да бъдеш човек. Любовта е нищо, държавната хазна е по-висша от всичко. Животът е обречен от материалното и нематериалното, като милостта или жестокостта на боговете.
Да си Бог – това е велико. Далеч от скърбите на безмисления свят. Звучи невъзможно, нали? Но Калигула иска именно това – невъзможното. Иска смеха да извира от страданието, да слее небето със земята. Иска Луната, която много от нас свързват с Любовта. Но да живееш тук е обратно на това да обичаш.
„Този свят, такъв какъвто е, не е поносим. Следователно на мен ми е нужна луна, или щастие, или безсмъртие, каквото и да е, ако ще дори безумие – но да не е от този свят…“
За Калигула всичко тук е черно, а хората – отвратителни. Не го ли прави това най-самотният човек на света? Може би затова предпочита да бъде бог, дори повече от бог. Защо не? Той няма какво да губи, всичко в очите му е безсмислено, a осъзнавайки това придобива безмерната свобода да прави каквото си иска. С невъзможното и с онези, които не са свободни. Именно заради това той ги ненавижда.
Докато те виждат един луд човек, аз виждам един самотен човек, чийто ад е тук и сега – пред мен. Деян Донков беше този объркан, изгубен, наранен, самотен и безумен Калигула.
Може би днешно време всички сме луди. Защото само един луд може да копнее адът на земята да се превърне в рай.
И ако все пак ви стана някак мъчно за Калигула… ще ви намигна, че той още е жив. Та нали все пак е бог?
P.S. След „Саломе“ в Театър „Българска Армия“ се надявах, че тук също ще видя красота и театър, театър и красота. И наистина – дозата беше точно толкова колкото е нужно, за да гледаш „Калигула“ поне още веднъж.
Comments are closed.