Всичко тази вечер започна с обещанието на директора на МГТ „Зад канала” Бина Харалампиева за един „рошав” театрален сезон. Развълнувана от 25-годишнината на малкия уютен театър, тя сподели, че е горда и иска да се похвали за успехите, които явно наистина нямат спирка за МГТ.
На пресконференцията преди предпремиерата на „Лив Щайн” режисьорът Крис Шарков ни настрои за нещо наистина необичайно. И беше прав. Но може би бе прав само за това. ”Уж консервативна постановка”, каза той няколко пъти. Не, приятели. Нямаше нищо „уж консервативно” в това, което гледах аз.
Първата ми статия за този сайт носеше заглавието „Аз и ти гледаме с различни очи”, на което смятам да наблегна в следващите редове. И трябва да призная, че до преди няколко часа, не вярвах, че мога да бъда критична относно постановка, не вярвах, че може нещо някога да не ми хареса. Просто защото винаги нещо ме омагьосва, когато съм притаила дъх из редовете на театър.а
Така беше и в началото, докато гледах „Лив Щайн”. Не просто бях притаила дъх, аз буквално забравях да си поемам въздух, опиянена от всичко случващо се пред мен. Започна тъй силно. Безупречна актьорска игра, сполучливи сцени, ефекти, реализъм и истинност във всичко, което се прави. Всеки един шамар, разменян между актьорите, гореше и по моите бузи. Всеки един крясък ме караше да подскачам, хващах се за дръжките на седалките, удрях по коленете си, вълнувах се. Сякаш бях не на 3D, а бях на сцената. Никога не се бях вживявала толкова.
И после всичко свърши. Обещанието за любов в тази пиеса бе лъжливо. Ще се върна към думите си по-рано, скъпи читатели и любители на театъра, всеки приема всичко различно. А аз не приех добре останалата част от „Лив Щайн”. Очевидно моите разбирания за любов се разминават с тези на писателката Нино Харатишвили и режисьора Крис Шарков. Иска ми се да използвам някои думи, но ще се снижа до „разврат” като най-прилична за речника ми.
Шарков каза, че пиесата е „уж житейска и реална, но минава отвъд всичко“. И това бе наистина така. Само не разбирам защо така наблягаше на „уж” нормалното, след като си бе доста привиден обърнатия свят на сцената.
Младо и амбициозно момиче се възхищава на величествена пианистка. Чудесно. Момичето беше глътка свеж въздух. Забавна, отпусната, „нахална и без маниери”, както я нарече самата Щайн. И след това спа с мъжа на своя идол. След това спа с мъжа ѝ и новата му жена. След това и с Лив Щайн. Това бе любовта на сцената. Е, явно аз си падам по други „не-уж консервативни” отношения.
Ако трябва да съм честна, в един момент си помислих, че ако се кача на сцената, ще целунат и мен. И без това бяхме останали само аз и публиката. Но вярно, скритата и по-дълбока любов, открихме между майка и покоен син. Всъщност не. Синът използва последните си седмици живот, за да създаде перфектния план, за да нарани майка си след смъртта си.
Ще наблегна само на това. Ще пропусна голотата, рязането на палци, кървища и бой. Вижте, за тези неща си има кино. Има ефекти, има покриване на неща, които не трябва да се виждат, има озвучаване и дори анимации. Ако искам да гледам това, ще гледам филм. Но аз обичам театъра. Искам да гледам театрална постановка и да се пренеса в света на театъра. Не на реалността. Не искам да седна и да стана свидетел на нещо толкова буквално. И може би всичко щеше да е перфектно, ако ги нямаше моментите, в които си казвах „добре, това пък защо бе нужно да го правят”.
Слава Богу, че беше изумително добрата игра на актьорите, за да ме разсейва от иначе неприятното чувство у мен към пиесата. Невероятни, истински, пламенни. Те контролираха везната между положително и отрицателното във всичко. Не добра постановка с перфектни артисти. За съжаление мисля, че не бях единствената на това мнение. За първи път публиката се поколеба дали да се изправи на крака. Да не говорим, че имаше и такива, които не го направиха. Пляскахме седнали, оглеждах се за онези очи, пълни с искри и емоции, повлияни от вълшебството на добрия театър, но не ги открих. Дори след всеки следващ поклон, аплодисментите ставаха все по-несигурни. Повечето май си мислихме „какво се случи току-що?”.
Истината е, че може просто да не съм разбрала пиесата, може да не съм „пораснала” достатъчно, може да съм прекалено оптимист. Но аз предпочитам да живея в моя измислен свят с красива любов и да затворя очите си за този разврат. Така съм си добре, благодаря.
Постановъчен екип:
автор: Нино Харатишвили
режисьор: Крис Шарков
сценограф: Чавдар Гюзелев
костюми: Илияна Кънчева
музика: Асен Аврамов
участват: Анастасия Лютова, Василена Атанасова, Весела Бабинова, Луиза Григорова, Пенко Господинов
