Днес като че ли повече от всякога имаме нужда от вдъхновящи истории. А когато една такава история съвпадне с ден като този, нещата придобиват съвсем друго измерение. Защото международният ден на джаза по никакъв начин не трябва да бъде пренебрегнат. Напротив. Трябва да се отдели специално внимание на музиката, успяла да оцелее толкова години, и да послужи за вдъхновение на много артисти. Защото по принцип, но и по време на едно такова историческо събитие като пандемията, музиката може да изиграе съществена роля в ежедневието на хората. Още повече, когато в един такъв музикален жанр е замесен и велик творец като Милчо Левиев (1937-2019) – музикант, виртуоз на пианото, но и преподавател. Той е онова, което наричат „легенда“, оставил следа както в музиката, така и в много млади музиканти, които е срещал на своите майсторски класове.

Един от тях е Стефан Здравески, саксофонист, родом от Битоля (Македония). През 2005-та записва социална педагогика в Софийски универститет, след което продължава живота си в България. Дълги години работи като продавач- консултант в големи  вериги магазини, но неговата предистория с основното музикално образование на инструмент кларинет след години отново го „завърта“ в музикалните среди. Освен в майсторските класове на Милчо Левиев, Стефан е свирил и в много столични клубове, а с времето се ориентира и към създаване на театрална музика. Някой следващ път ще ви срещнем и с неговата втора любов – театъра, ще ви разкажем за работата му в Драматичен театър „Рачо Стоянов“, Габрово, но и за неговата арт организация SPAM studios. Защото днес,  джазът е онова, което ни вълнува. Затова този път отбелязваме малко по-различно Международния ден на джаза, а именно във формата на една лична изповед за вдъхновението, което Стефан черпи, и за това как Милчо Левиев изиграва важна роля в неговия живот. Вижте какво споделя Стефан.

„Деня на джаза свързвам с Милчо. Или по-скоро Милчо Левиев свързвам с джаза. Защото той беше самата музика. Той вибрираше музика. Запознахме се на неговия майсторски клас в Нов български университет през 2015-та. С невероятното си чувство за хумор, знаеше как да ти направи много точна забележка, и винаги уцелваше момента, за да ти даде съвет.

„А, бе недей да бъдеш чак толкова искрен. Някои неща не са за казване. Хората лесно се обиждат.“

Ама каза го така, сякаш той вече беше минал през това и по реакцията му, е било голям ад. Но дълбоко в себе си като че ли уважаваше това мое качество. Помня колко се притеснявах на прослушването. Фактът, че по това време свирех само от две години, не ми даваше спокойствие. Изпотиха ми се ръцете само докато изкарвах саксофона и се съсредоточавах, но всъщност се борех да не изтърва почвата под краката.

„Я, виж ти какъв тон!“
– чух го да казва на ВИКИ АЛМАЗИДУ, неговата съпруга.

С риск да звуча нескромно, и преди бях чувал това нещо от мои колеги. Но да го чуеш от Милчо Левиев, то направо си беше нещо! То направо си беше истинско постижение! Именно този момент сякаш осмисли всичко, което преди само бях мислил и разсъждавал, и върху, което постоянно работех. Тонът. Отношението. Детайла. Да артикулирам звука, който чувам в главата. Защото, колкото си по-близо до звука в главата, толкова си по-близо до истината. Има една такава музикантска теория.

Милчо е виновен и за срещата ми с Крейг Бейли. Велик саксофонист и приятел, който дълги години е споделял една сцена със самия Рей Чарлз. Голям мой вдъхновител, който ми даде изключително ценна информация за това как да вкараш „душа“ в музикалната фраза. Защото както му е казал и Рей Чарлз: „Не е важно само да свириш добре, по-важно е да чувстваш това, което свириш.“ Все велики личности. Трябва да съм много щастлив човек.  

Милчо е и човекът, който ме научи да слушам. Всичко да слушам. Не само джаз. Защото вдъхновението идва неочаквано, трябва само да го подхранваш. Отношението му към музиката респектираше, а начинът му на мислене надминаваше и най-големия космополит с дълбока душа. Всъщност може би душата е това, което най-точно го определяше. Приземен, отворен, постоянно любопитен, постоянно търсещ, тук и сега.

 „В музиката може, но в живота не бива да правиш компромиси!“

Някой може и на криво да разбере това, знам, но какво е музиката, пред безпокойството и липсата за принадлежност някъде? Нищо. Само фон. Защото животът е да се живее; животът е да се присъства. Именно това оставя следи.

Благодаря му! За всичко!

А вие… моля ви, не забравяйте да слушате хубава музика. Не само днес.“