Читателите на този текст са наясно, че в петък вечер Съюзът на артистите в България раздаде един куп статуетки на отличилите се през последния сезон театрални творци. Един куп и в същото време недостатъчно. Поименен списък на победителите лесно може да бъде открит из необятното интернет пространство, вкл. и на нашия любим сайт . Ще спестя изреждането на лауреатите обаче, за да се фокусирам на емоциите и трепетите, които предизвика самата церемония в екипа на LoveTheater.bg.
Няма да забравя учудването си преди години, когато на първите “Икар”-и, на които присъствах, всички се поздравяваха взаимно за празника. За театралите датата 27 март е нещо сакрално. Това е техният си ден, времето, когато свалят грима и сценичното облекло, излизат от роля и биват себе си. Денят, в който говорят със свои думи, вместо да преживяват чуждите.
Изкуството винаги се е явявало коректив на обществото и ясно е отразявало нагласите и процесите, случващи се в него. И докато миналогодишното издание задаваше въпроса #КОЙ?, то тази година театърът „взе думата“, за да дава отговори. Нямаше и следа от политически заряд, не съществуваха и препратките към една друга сцена, различна от театралната. Гилдията се беше събрала в гостоприемния салон на Народния театър, за да отбележи Международния ден на театъра.
Водещ и този път бе Герасим Георгиев – Геро. Неудържим както винаги, той изигра фрагменти от три от емблематичните си роли – на Ганьо Балкански, Дафни и Швейк. Не престава да ме учудва живецът и заразителната енергия, които този човек излъчва. Имам чувството, че дори да пуснеш Геро на сцената без сценарий или насоки, той пак ще се изпъчи уверено и ще изнесе целия спектакъл на раменете си. Пък и кой друг ще се обърне към зрителя, за да му каже, че е опулил очи като „хайдушки кюфтета“? Дали по план или не, той умело вкара няколко пъти темата на критиците, „мечките“ и за високото изкуство, които разсмяха публката, но и ѝ казаха в очите, да не се взима много на сериозно.
Приятна изненада бяха изиграните сцени от спектакли на Държавния куклен театър – Стара Загора, Смолянският театър („Чичовци“!), МГТ „Зад канала“. Възхитителни пък бяха децата от Школата за атракционни изкуства към Двореца на децата. Те пресъздадоха на сцената една истинска приказка, използвайки като че ли позабравените инструменти на цирка.
Надпреварата в различните категории беше оспорвана, а победителите – заслужили, но и донякъде субективни.
Салонът се взриви от избухналите аплодисменти за Кристиана Ценкова – отличена за дебют с нейната Лиза в „Откраднати разкази“ в Театър „Българска армия“. Кристиана, видимо развълнувана, прие статуетката и използва случая, за да сподели оценката с голямата актриса, която ѝ партнира на сцената на ТБА – Меглена Караламбова. Действително двете съвместно изграждат и допълват такива силни образи, които се помнят дълго след като сте напуснали малката зала „Миракъл“. Чудя се дали в някоя от близките години няма да бъде обособена отделна категория за творчески тандем, например?
Най-интересни от цялата церемония бяха благодарствените думи на наградените – те отдаваха чест на учителите, колегите и всички, които са им помогнали да стигнат до сцената със статуетка в ръка. Ана Вълчанова, Марий Росен, Марин Янев – всички те отбелязаха заслугите на целия екип, който стои зад едно представление, от хигиенистката до осветителя.
Актьорът и бивш председател на САБ Стефан Илиев пък ни просълзи и умили с призива си да не поставяме прибързано оценки на „този съюз“, който всъщност е „нашият съюз“. На „тази държава“, която всъщност е „нашата държава“. Той получи “Икар” за чест и достойнство – две качества, от които отчаяно се нуждаем тук и сега.
Той, както и отличеният за цялостен принос Никола Анастасов, бяха дълго и пламенно аплодирани от станалата на крака публика.
Действително театърът има думата. Тръпнем в очакване какво предстои да ни каже.
Comments are closed.