Крис Шарков е режисьор, който през годините смело заяви своя авторски почерк. Един от добрите примери за съвременнен български театър с актуални теми, отнасящи се до обществото и отделния индивид.
Той не се страхува да поставя непознати и нови за публиката текстове или да интерпретира класика в обстоятелствата на 21-ви век. Остава зад своите идеи и консервативните нагласи се отварят към новата страна на изкуството.
Театърът по време на пандемията, малко повече за последните проекти, особено „ДЕМОНИ“ на Театрално сдружение Enso, и работата с актьора. Това ще откриете в първата част на интервюто ни с Крис:
Кои са творческите проекти, по които работиш в последно време?
Последната ми премиера е „Мяра за мяра“ от Шекспир в Ловешкия театър. Много харесвам тази пиеса на Шекспир. Тя започва с много интересно обстоятелство, че князът на Виена напуска властта и я дава временно на друг. Като служебно правителство.
Получава се властови хаос – започват да се въвеждат нови мерки, нови закони, които дори за ренесансовата епоха звучат абсурдно. Друга много съвременна тема, която се разгръща по-натам в пиесата, е темата е за сексуалния тормоз.
Постановката е една съвременна интерпретация на пиеса с теми, които са много релевантни на съвремието. Въпреки това сме се стремели да остане в принципите на Елизабетинския театър. Бях приятно изненадан, защото директорката Биляна Петрова е събрала много интересен млад актьорски състав, с който не бях работил досега. Гост е Явор Бахаров. Предстои ни гостуване в Театър Азарян на 19 ноември.
Предстоят ми и репетиции по проект на Стриндберг с премиера през втората половина на декември в Театър Азарян. А „ДЕМОНИ“ на Театрално сдружение Enso направих преди „Мяра за мяра“, също в Азарян.
Как се повлиява театърът от пандемията?
В момента сме в много особена театрална ситуация. Тези уж спасяващи програми около COVID-19 се оказаха повече от тези, които са били до преди това. От това си даваме сметка независимият сектор на какво положение е бил до този момент, щом спасяващите програми са повече от това, което досега е било. Това е парадоксално.
Произведе се повече продукция, но все по-трудно се разпространява, заради всякакви условия, които биват налагани. Всичко, което се случи последно време отблъсква публиката, а не би трябвало да бъде така.
Т.е. ние правим всичко възможно да направим нови спектакли, професионално издържани, отдаваме време, усилия, талант и в крайна сметка условията стават все по-трудни. Вече да се играе един нов спектакъл веднъж в месеца се води за добре, а знаем това какво значи за качеството и живота му.
Има много продукция, много хора се изявяват. От друга страна рестрикциите и въобще нагласите на обществото с всички тези дигитализации и поставянето под въпрос на досегашния социален живот работят срещу театъра. Новото нормално е нещо много страшно. Колкото и да се опитваме това да не е така, за да се предпазим от нещо, в крайна сметка това бавно изтласква театъра в една по-маргинална позиция.
Не е ли това проблем предимно на независимия сектор?
И в държавните театри го има този проблем, но в независимия сектор е още по-трудно поради цялата тази логистика по програмиране, по играене на спектакъла…
„ДЕМОНИ“ също е независим проект.
Това е проект на театралното сдружение Enso. Актьорите, трима от четиримата, ме поканиха. Обади ми се Адриан Филипов, с когото съм работил в Плевенския и във Варненския театър. Адриан ми разказа за проекта на Enso, впоследствие аз поканих Стоян Младенов.
Бях чел пиесата на Ларш Нурен на английски. Тя не беше превеждана досега на български. Това е превод от шведски, организиран специално от сдружението. Бях гледал и постановката на Остермайер в Берлин на живо. Познавах Нурен и стоеше в постановъчните ми намерения без някаква конкретика.
Така че предложението на актьорите съвпадна с моя предишен интерес към автора. Може би не случайно са се насочили точно към мен, защото е известно, че аз съм поставял много скандинавска драматургия. За първи път приемам предложение от актьори.
Очевидно си заинтересован от автора Ларш Нурен.
Да. Има само една постановка в България през 90-те години на Красимир Спасов, моят професор от НАТФИЗ. Нурен не е превеждан, а и българският театър по принцип има известен страх към нови текстове, непознати неща, от което някак губи.
Аз мисля, че пиесата „ДЕМОНИ“ е много разбираема за българската публика. Тя е най-известната му пиеса. Такъв тип драматургия от втората половина на 20-ти век като Пинтър, като Олби, има добра постановъчна история в България. Това са пиеси с привидно проста форма, но се фокусират в сложността на човешките взаимоотношения.
Психологически театър?
Да, започва от такова нещо, но специфичното обаче е че не може да се остава в тези рамки. Нито при Пинтър, нито при Олби, нито при Ларш Нурен нещата не са типичен психологически театър. Тук е много важен и труден за постигане този баланс между психологически и нереалистичен метафизичен театър.
Имаме следната ситуация – една двойка е на гости на друга двойка и в рамките на една вечер се случват невъобразими неща. Привидно тривиална ситуация. Познаваме я от „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ на Олби, по-късно от пиеси на Ясмина Реза и това съм забелязал, че българският зрител харесва. Той обича да се припознава. Да гледа театър, ситуация, която му е много близка до това, в което той живее.
Разбира се, ако този театър разчита само на тази близост, той не би постигнал това, което е заложено в текста. И тук е сложното актьорски и режисьорски как без да се излиза от този реалистичен ключ, да се случи всичко това, което е заложено в пиесата. Защото авторът се занимава и с много обобщаващи теми за човека. Невъзможността да се съедини с другия, а в същото време има огромна нужда от това.
Нурен се занимава с фиксациите, които определят хората и са много типични за европейския човек. Занимава се с модерни проблеми като липсата на деца и от друга страна – задушаването от бита и децата в другата двойка. Двете двойки са уж противоположни в семейния си статут. Т.е. при едната ролите на пола не са толкова ясно определени. Другата е по-консервативна и класическа. Но в крайна сметка и при двата модела, по-либералния и по-консервативния, има проблем на съществуването с другия.
Темата за смъртта също е много важна за Нурен. Тя присъства в целия му период по различен начин. За загубата, справянето със загубата.
Драматична ли е пиесата?
Има такова съдържание, но това е интересното, че Ларш Нурен има много парадоксални ходове. Те са забавни, ексцентрични, налудничави. Започва като реалистична драма, но преминава в тарантинеска.
Значи публиката ще може и да се забавлява?
Тук е валидно клишето, че в тази пиеса може да предложим на публиката и едното, и другото.
Следва продължение…
