В първата част на интервюто ни с Крис Шарков ще откриете повече за театъра по време на пандемията, независимия сектор и вълнуващите проекти на режисьора. Акцентът е върху „ДЕМОНИ“ на Театрално сдружение Enso.
В тази втора част ще разберете за работата на Крис с актьора, преживяванията по чуждестранните сцени и творческия му път.
От колко години се занимаваш с режисура?
От 2009 година професионално, вече 12.
Как се промени творческият ти път през годините?
По-скоро се е променила гледната точна на другите спрямо спектаклите. Имах много труден начален период, в който отношението беше поляризирано. Това, което се промени, е отношението на другите спрямо това.
Но мисля, че в режисьорски план следвам една линия. Тя има своите нюанси и съм работил различни неща, но ако мога чисто театроведски да се отстраня и да погледна своя път, той е в една посока.
Ако трябва все пак да посоча разлика, е това, че с времето все повече изхождах от текста в много по-голяма степен от първите ми опити, които бяха по-ефектни. Тогава се опитвах да адаптирам всичко към концепцията и образа, а сега е точно обратното.
Как работиш с актьорите?
Много е важно да усещам хората. В много случаи аз изхождам от личността на самия актьор и това става до голяма степен на интуитивно ниво. За мен е важна автентичната игра и в този смисъл е изключително определящо кой какво играе.
Много разчитам на интуицията си и личната ми потребност да направя нещо. Винаги си оставям неща, които не знам как ще станат.
Всъщност клишето за театрална магия са именно тези ирационални неща, които правят духа на едно представление. Няма кой да те научи как да правиш невидимия пласт на едно представление и как се случва тази химия между теб и актьорите. Не може да се провокира до край по вторичен начин.
Живеем в общество, в което всичко трябва да се обясни по най-прост и смилаем начин. Живеем в свръх рационализирано общество и театърът е някакъв остров точно на тези процеси – емпатия, интуиция. Претенциозно ще е да кажа духовни процеси, но няма да е грешно.
За теб най-важният компонент е актьорът?
Да, актьорът, но актьорът в срещата му с нещо, което го вълнува.
При “ДЕМОНИ” също важи правилото, че ако не бяха тези актьори, представлението щеше да изглежда по друг начин. Първо този екип в тази си форма не се беше събирал заедно и имаше нужда от известен период за сработване по между им и с материала, но се случи много пълноценно.
В постановката е много важно присъствието в точния жанр. Как актьорът да бъде автентичен и истински в добрите традиции на психологическия театър, същевременно да има т.нар. моменти на самоирония, на отстраняване.
Процесът на постигане на едното и на другото беше много интересен.
Актьорите, които са и продуценти на проекта, бяха отговорни през цялото време да четат, да гледат референции, да пробват, да търсят, да не се отказват. Актьорите в независимите проекти често имат допълнителна мотивация.
Три любими представления от предишния театрален сезон?
“Престъпление и наказание” на театър Реплика с режисьор Георг Жано; “Капитална грешка” на Иван Панталеев; от фестивала в Авиньон “Фрагменти от една жена” на Корнел Мундруцо и “Sheep song” на FC Bergman.
Обикаляш и по чуждестранните сцени. Каква е съпоставката с българския театър?
Това лято например бях на фестивала в Авиньон. В цяла Западна Европа нямаше никакъв театър почти 9 месеца. Тук имаше на 30% публика, което между другото беше много добър ход. Обаче това, което гледах на фестивала като продукция, беше абсолютно безкомпромисно. Не става въпрос просто за моноспектакли на лошо оборудвани сцени.
Въпреки цялата пандемия, в Европа се продуцира театър безкомпромисно, а при нас сякаш критериите допълнително се снижиха. Там гледаш масови концептуални спектакли, много добро техническо изпълнение и публика, която знае какво и защо гледа. Тя не бърза да става на крака накрая и да си ходи, а аплодира 10 минути и не си гледа в телефона по време на целия спектакъл.
Това е огромната разлика. Не толкова талантът. Аз мисля, че България има талантливи творци. Проблемът е във все по-снижените ни критерии и в невъзможността технически да се обезпечат идеи, а това е важно. Там има перфектно работещи сцени. И публика, която е възпитана да чака представленията. Театърът е много важно нещо за всички. Това е огромната разлика – не е в таланта.
