На 15 март 2017 г. Крикор Степан Азарян щеше да навърши 83 години. Доайенът на българската режисура остави след себе си постановки като: „Вишнева градина“ (1974 и 1995); „Лулу“ (1991); “Опит за летене“ (1996); „Буре барут“ (1999); „Трамвай желание“ (2006); „Чайка“ (2007) и много други. Той не беше просто професор по актьорско майсторство в НАТФИЗ и режисьор – той беше и продължава да бъде колоса в българския театър. Продължава да е жив в съзнанието на своите ученици, колеги и почитатели, а думите му са белег на професионализма, таланта, мъдростта и човечността…
Театърът е нещо във времето и пространството, а не в мига. Всеки миг в театъра е миг от нашия живот.
Хората ходят на театър по различни причини. Едната е да се забавляват, да търсят някакво разнообразие – някакви детски, юношески, младежки преживявания, любопитството и удоволствието, които са изпитали някога. Но по-сериозната причина е, че това е някаква необходимост – да си отговорят на въпроси, които ги вълнуват. В съдбата на героите, които виждат на сцената, те търсят отговорите за себе си. Тази нужда е много човешка. И колкото и смело да звучи, смятам, че угасването й, това да престанеш да се питаш „Аз кой съм?”, е белег на обезчовечаване.
На сцената не излизай, ако няма какво да кажеш.
Да си на сцената не трябва да е задължение, нито пък само възможност за изява, а преди всичко вътрешна духовна потребност.
На сцената трябва да сме почтени спрямо зрителя и да не лъжем, още повече че всичко, което правим, е наужким. В тази игра ние сме пратеници на въображението в търсене на нещата отвъд видимото и живеем на сцената донякъде от детско любопитство, но най-вече примамени от неясния и будещ тревога и страх силует на истината. Всичко това не търпи претенциозност и лъжа.
Тази игра става с взаимна любов и вяра. Колкото повече любов и вяра, толкова повече творческа лудост и радост от процеса. А за това са нужни артисти, емоционално възбудими и заразителни. Актьорството не е за темерути и дебелокожи.
За твореца е полезно да остане дете. Да се удивява на всичко. Талантът всъщност е способността да се удивяваш.
На сцената се мисли и действа, а чувствата идват сами – стига да имаш душа на артист.
Не ти си важен, важно е това, което правиш.
Не забравяй, че не знаеш нищо от онова, което предстои да се случи.
Представяш ли си какъв би бил животът, ако чувстваш болката, която причиняваш? Светът щеше да е съвсем друг…
На бедния му липсват средства, на богатия – по вероятно култура. Имам чувството, че по-скоро ще навакса втория.
Човек е слабо същество, много бързо се самозабравя. А властта го деформира, променя го в негативна посока.
Аз съм един скептичен романтик. Макар, че съм способен да правя много весели спектакли.
Никога не съм се взимал на сериозно. Това ме е предпазвало от маниакалност. Защото знам, че уачствам в една игра. Има смисъл да живееш, само ако си верен на себе си.
