Колко нужен може да бъде един “Нос”?

0
0

“Кой каквото ще да казва, но такива произшествия се случват по света — рядко, но се случват.”

Така завършва “Нос” на Гогол и започва моето преживяване след спектакъла “Нос” на сцената на Театър 199. Сценичната версия на Веселка Кунчева и Ина Божидарова напомня на публиката, че да си различен не е никак лесно – как така своеволно си позволя един човек да диша през устата, докато всички се мъчат да дишат през носа! Но и засяга въпроса как всеки трябва да си “носи кръста”. В света има равновесие и рано или късно всичко се връща. Ако си лош човек, най-вероятно някога ще си получиш заслуженото.

Макар да пренася на сцената тези сериозни теми, “Нос” е спектакъл-пародия на онзи свят на бюрокрацията и чиновниченето. С много смях и през абсурда на огромни, малки, тънки, дебели, вирнати или увиснали носове представлението дава гледна точка, която си заслужава да бъде видяна. Хуморът в сериозните проблеми на главния герой майор Ковальов позволява на публиката да наблюдава терзанията му подигравателно от салона.

Леко (или доста) уродливия Ковальов е “осъден” на обезносяване, заради неговата вярност към висшестоящите, както той определя кражбите и лъжите в името на тяхното добруване.

Полина Христова, която получи награда за женска роля от Международния куклено-театрален фестивал “Пиеро“, се превъплъщава в безносия майор и се впуска в търсене на помощ от кого ли не. И първият избор в имперската държава, разбира се, е началникът на началника на началника на началниците. Нейният партньор на сцената  Георги Спасов, който взе наградата за мъжка роля от “Пиеро”, обаче е винаги там, за да попречи на Ковальов да реши жизненоважния си проблем.

В момента, в който майор Ковальов се опитва да подаде молба за нов нос, всеки българин, а може би и жител на бившите съветските републики, има възможност да открие ситуация от неговия собствен живот, в която от едно гише отива на друго, от там – на трето, после се връща на първото и така до безкрай…

Всичко, което иска статският съветник Ковальов, е просто нов нос – това ще си каже в един момент зрителят. Да, но не е толкова лесно. Той не иска просто нос, с който да диша и киха, иска голям, много голям нос, който да отговаря на неговия чин и даже на царско положение. Нос, който с удоволствие да вири над простите служители.

Въпреки противоречивия образ на Ковальов няма как да не му съчувстваш, гледайки от салона неговите неволи. Някак ти става тъжно неговото страдание, колкото и да искаш да го осъдиш.

Куклите-маски с различни носове, на пръв поглед обикновени, са чудесно обиграни от актьорския тандем и придават живот и смисъл на всеки нос, отговарящ на положението в социалната и държавна йерархия.

Музиката на Христо Намлиев, за която получи награда от “Пиеро”, както и музикалните интерпретации от кратките етюди, които двамата актьори изпълняват между сцените, създават точната атмосфера, която те пренася в Русия, и те разсмива от сърце.

В края на спектакъла зрителят се озовава някъде между абсурдните носове, разговорът на една актриса и нейната кукла и метафоричната истина в спектакъла. В едно общество, в което пагоните на рамото и чинът на хората са изнесени в култ, може ли да има различни? Възможно ли е да бъдат наравно с генералите хора, които не приличат на тях? Имат ли шанс тези другоизглеждащи същества да бъдат? Позволено ли им е да са нещо… или “аз съм” е само за хора с носове?

режисура: ВЕСЕЛКА КУНЧЕВА
участват: ГЕОРГИ СПАСОВ и ПОЛИНА ХРИСТОВА
сценография: МАРИЕТА ГОЛОМЕХОВА
музика: ХРИСТО НАМЛИЕВ
костюми: МАРИЕТА ГОЛОМЕХОВА

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here