„Казват, че повечето от нас прекарват живота си, като играят на сигурно, поемат малко рискове. Като деца свикваме на постоянни предизвикателства от другите деца около нас – като игрите „Предизвиквам те/Ха сега да те видя“, които ни принуждават да намерим куража, за да „разширим“ нашя свят. Но с напредването на годините ни, все по-малко от нас знаят как да превърнат играта в начин на живот. Това познание е ключът към осмеляването на най-високо човешко ниво – художественото/творческото.“
А. Куин
Имате ли представа колко много българи са избрали да създават театър извън страната ни? Колко много от тях са успели да го направят точно така, както искат. Парадоксалното е, че голяма част от тях остават в графата „Непознати“ за нашето общество. Това не е неестествено, дори е някак логично, но аз не спирам да си задавам въпроса – защо един творец взима решението да се откаже от „удобството“ на страната си, за да потърси нещо повече изън нея… Оказа се, че това „повече“ далеч не е в количествен смисъл. „Повече“-то е в самия човек, който предизвиква цялото си същество да оцелява, да търси, да открива, да израства. Типичен човек на изкуството. Но какво не ѝ е наред на нашата театрална капсула?
Срещам се с един човек, който от много години живее, преподава и създава свое театрално студио във Ванкувър: Methodica – Acting Studio for Film and Theatre. Ванкувър е главен център на канадската филмова индустрия, но… от десет години няма градски театър. Разговорът ми с Асен Гаджалов ме накара да си отговоря на много въпроси, свързани със смисъла на изкуството, с неговото предназначение и вечните спорове около тези теми…
Ето как ми разказа собствената си история той:
„Започнах да се занимавам с театър още в 127-мо училище /1974-76/. С учителката ми по български език правихме рецитали. После в Строителния техникум се записах на театрален кръжок /1979-81/, а после отидох в читалище „Славянска беседа“. След това влязох във ВИТИЗ – Актьорско майсторство за драматичен театър при проф. Надежда Сейкова, а при Младен Киселов и Красимир Спасов завърших режисура.
Докато бях студент по режисура, проф. Баева ме помоли да напишем програмата за колеж „Любен Гройс“. Приехме първия випуск на колежа, а освен това бях и асистент на класа ѝ във ВИТИЗ. Тогава Ели Сотирова направи сезон на Английската драма и аз поставих едно от представленията с нейни студенти. Авторът дойде да види представлението си и есента ме покани да преподавам в Notingham Trent University в Англия. Аз приех и заминах за един семестър там.
Така се роди Идеята. Видях, че мога и знам неща, които хората там не знаеха и още преди да напусна страната и да се върна в България, отидох в посолството на Канада и си подадох апликацията. Прибрах се, за да продължа работа над представление в Театър „София“.
Работих във Варна, Бургас, Ямбол, София…
По-късно, в един момент, тук – във Ванкувър, разбрах, че да даваш е по-силно и приятно отколкото да взимаш… Банално, но е едно от моите най-големи постижения в живота. Започнах да преподавам в един университет веднага, след като пристигнах тук и срещнах учители, от които се научих на скромност и търпение, отговорност и доброжелателност. Те ми помогнаха да стартирам моето студио и после ми предложиха да стана преподавател в университета, но аз отказах… Позицията, която се освободи бе на моя приятел и учител в универститета, който почина внезапно. Стори ми се брутално и неетично да заема неговото място.
Така продължавам да си изкарвам парите, като преподавам и поставям в моето студио. В него уча артистите да слушат, да чуват, да виждат, да присъстват, да мислят критично, да се съмняват, да действат спонтанно, да създават, да не подценяват собствените си решения, да са скромни и смели. Защото те всички обичат театъра и играта, и искат да повярват, че има смисъл в това да си актьор.
Аз лично мисля, че след всичките тези години прекарани на ръба на човешката цивилизация, какъвто град е Ванкувър, проблемът в България е в това, че хората не знаят колко примитивно и трудно се живее тук, ако не си добре обучен, възпитан и търпелив.
Ако си помислиш за момент… фактът, че ние българите си мислим, че някъде другаде хората живеят по-добре от нас не е нищо друго, освен желание и предства как ние бихме искали да живеем, а също така и усещане, че е възможно тази представа да бъде реалност. Но хората там, където ние си мислим, че живеят по-добре, не живеят по добре, напротив. Във Ванкувър няма театър, градската управа направи така, че градският театър да фалира.
За театъра в България мога да кажа само това: радвам се на снимките и новините, които виждам във фейсбук, за представленията, които Театър „София“ и Младежкият театър правят. Би било по-добре, ако всичики театри използват повече тази мрежа за реклама. От това, което виждам и това, което знам за тук, говоря за Канада, не за Европа, и сравнение не може да става. Визуално представленията в България изглеждат невероято добри. Това, което ме притеснява е само един факт – не може да се излезе от закоравелия, предъвкван /откакто аз се помня/ репертоар на чужди заглавия. Може би, никой не се интересува и не превежда нова драма… това е единственото, което аз бих искал да се промени.
Театърът за мен е необходимостта от контакт със сътворението, диалог със самия мен и красив език за разговор с хората!
