Йордан Георгиев: Бъдещето принадлежи на театър, в който словото ще бъде все по-измествано от образните внушения

0
0

През първите години от живота на сайта LoveTheater посещавах постановки изключително често. В публиката се открояваше едно момче, което винаги изглеждаше много развълнувано от това, което предстои на сцената. Все още не знаех кой е и с какво се занимава, но проявявах симпатия към личността му, която прерасна в топло приятелство.

Всъщност да бъдеш част от обкръжението на Йордан Георгиев е нещо като привилегия. Неговата душа е изтъкана от най-фини нишки доброта, подкрепа, разбиране, ентусиазъм, трудолюбие, постоянство. Някаква витаеща около него магия, която винаги ще направи деня по-смислен и пълен. С любов. Точно толкова просто е всичко в живота. Данчо е опазил обичта, вярата, надеждата така, че умее да посажда във всяко сърце цветя. Ако прекарваш време с него, споделяйки себе си истински, заживявате в своя собствена градина. Спокойна, уханна и пълна с вяра за по-красиво бъдеще.

Разказвам ви за Данчо, както и той за себе си тук, защото е примерът, който вдъхновява. Той никога не се оплаква, просто действа. От 2008 г. е автор и водещ на седмичното предаване за театър „Без маски“ в Радио „Алма Матер“. Около стотина драматурзи, режисьори, актриси и актьори са гостували в неговото студио. В Софийски университет завършва Право и Журналистика, по-късно магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“. Вече е с научната титла „Доктор на изкуствознанието“, защитавайки през 2019 г. дисертация за Слави Шкаров, превърнала се в книга.

В рубриката ни “Без маски”, която специално отредихме за неговите материали, може да намерите много повече от резюмирани впечатления и усещания за режисьори, актьори и постановки. Йордан Георгиев е всестранно надарена личност. Разберете сами.

Как изглежда света през твоите очи, Данчо?

Все си мисля, че може би липсващото зрение или компенсаторното изостряне на други сетива в мен – най-вече вътрешни, са ми помогнали да развия различно светоусещане, различен поглед към света. Сякаш тъмните очила, които нося, правят по-поносими за мен, по-незначителни грозното, пошлото, грубото, безпардонното. А истински красивото, то е отвъд видимото зрение. Него долавяш с всяка чувствителна струна в душата си, с всяка сълза, родена от полифонията на твоята чувствителност. Благодарен съм, че в живота ми има хора, които правят света по-красив, по-светъл. Иначе аз много често живея в един мой си свят, защото реалността на моменти изобщо не ми харесва. Там се спасявам. Там намирам мир със себе си.

Защо избра да работиш в сферата на театъра?

В известен смисъл театърът ме избра, ако говорим за професионалната ми среща с него. Имаше известна доза случайност през есента на 2008 г., когато след като в продължение на един сезон работех в спортно предаване, директорът на радио Алма матер Таня Симеонова ме покани да стана автор и водещ на новосъздаденото предаване за театър „Без маски“. Но пък винаги съм знаел, че в този свят няма нищо случайно. Много бързо от любимо развлечение в тийнейджърските ми години театърът се превърна в източник на смисъл, в истинско убежище. Той е едно от трите много специални за мен пространства, където винаги се зареждам по някакъв начин. Другите две са Божият храм – църквата и морето, край което съм роден и израснал и което винаги нося в себе си. Театърът е мястото, където се случват истинските ми опити за летене. А темата за летенето е много съкровена в моя живот. Не на последно място театърът ме срещна с безкрайно ценни хора, които в момента са всичко за мен – приятели, спасители, хора, които ме вдъхновяват и които ми помагат да намирам отново смисъла тогава, когато съм го загубил.

Имаш безброй интервюта. За всеки артист е чест да бъде твой гост в предаването „Без маски“. Кои са най-вдъхновяващите личности, с които си се срещал?

Благодаря искрено за тази оценка. За 12 години живот в предаването „Без маски“ вдъхновяващите срещи са наистина неизброими. Аз се готвя много съвестно, внимателно, залагайки на строго индивидуален подход към всеки събеседник, опитвам се да се настроя на неговата честота. И когато това се случи, се поражда едно взаимно доверие и разговорът става много личен, изповеден. Всяко такова интервю е истински вдъхновяващо за мен. Но за да не избягам от конкретен отговор, ще посоча срещите си с няколко творци, на които винаги съм се възхищавал и които вече не са сред нас – писателите Валери Петров и Георги Данаилов, режисьорите Крикор Азарян, Юлия Огнянова и Рангел Вълчанов, актьорите Наум Шопов, Велко Кънев, Тодор Колев, Стефан Данаилов, Чочо Попйорданов, Никола Анастасов, Стоянка Мутафова.

Каква е прогнозата ти за българския театър през новото десетилетие. И как всъщност се промени той през последното десетилетие?

Българският театър следва, макар и все още на почетно разстояние, съвременните тенденции в европейския и световен театър. Бъдещето принадлежи на един театър, в който словото ще бъде все по-чувствително, измествано от образните, визуални, енергетични внушения. Театралното изкуство ще се обогатява с все по-широка палитра от гранични нему форми – движенчески проекти, пърформънси, танцови спектакли и т. н.

Иначе през последното десетилетие наред с основното течение на класическите репертоарни театри се оформи, разви и утвърди секторът на независимия театър, чиито проекти в началото бяха доста спорадични и откъслечни, но този процес до голяма степен беше канализиран със създаването на асоциацията за свободен театър. Проблемът е, че тези две течения в момента се развиват като две успоредни прави, които никога не се пресичат. Между тях не се наблюдава почти никакво взаимодействие, почти никакви взаимни влияния, с редки изключения, разбира се. Лично мен силно ме притеснява и това, че все повече намалява броят на истински талантливите режисьори в българския театър, достойни да се съизмерват със своите европейски колеги. Големите имена постепенно си отиват един по един, а сред младите трудно бих могъл да посоча техни достойни наследници. Сериозен е и проблемът с липсващата стойностна съвременна българска драматургия. Трудно мога да се сетя за модерно заглавие, за което да съм убеден, че след години ще се превърне в класика. Дано времето и творците ме опровергаят.

Премиера на книгата за Слави Шкаров “Геният и зануленото време”

От близо година водиш лекции в класа на Ивайло Христов в НАТФИЗ. Запознаваш студентите с големи имена на българския театър. Как приемат твоите така специални лекции, за които се подготвяш дълго и каниш любопитни гости?

Преди всичко съм изключително благодарен на проф. Д-р Ивайло Христов, който ме покани да водя на неговите студенти лекции, посветени на големите режисьори в българския театър. Веднага трябва да кажа, че става дума за един много талантлив клас, съставен от невероятно будни, мислещи и чувствителни момичета и момчета, чиито имена много скоро ще запомните. Съгласих се да приема предложението на професор Христов, воден от убеждението си, че е много важно да пазим жива паметта за големите личности, развили, обогатили и европеизирали театъра ни през миналия век. Съдейки от реакциите на студентите, мисля, че срещите на живо с големи актьори, аудио и видео записите с интервюта и откъси от емблематични спектакли на всеки един от режисьорите, за които говорим, ги зареждат изключително много и засилват още повече мотивацията им да се занимават с призванието, което са избрали.

Представяш ли си след време да преподаваш на много повече класове в Академията?

Честно казано, не съм се замислял сериозно по този въпрос. Разбира се ако получа конкретна покана, ще се отнеса с подобаващ респект към нея. При мен важните решения в живота ми винаги са идвали по-скоро като на шега, без да съм имал предварителни очаквания в тази посока. Едно нещо мога да кажа: този първи клас, на който имах щастието да преподавам, ще остане завинаги в сърцето ми.

Вече имаш докторска степен! През месец октомври бе премиерата на труда ти – книга за „Геният на зануленото време“ Слави Шкаров. Защо избра именно този голям български режисьор?

Слави Шкаров е една от най-ярките фигури в българската театрална режисура през втората половина на ХХ век, но до днес неговият творчески път оставаше недооценен и почти забравен, името му умишлено или не беше поставяно в периферията на вниманието на театралните специалисти, а за младите беше напълно непознато. Видях, че за него не беше направено нито едно сериозно и задълбочено изследване и това силно ме мотивира. Няма да скрия, че допълнителна мотивация да избера именно тази тема беше и трайният ми интерес към съдбата на чудаците, на различните от нас, на странните птици в живота, какъвто без съмнение е бил Слави. Истинска благодат е да пишеш за такива хора.

Какво ти се иска да кажеш или направиш, но все още не си могъл?

Това, за което ми се иска по-често да говорим, е за неспособността ни да разбираме другите, за тази наша все по-стряскаща безчувственост към болката на хората до нас, за липсата на емпатия, за нарастващото отчуждение в човешките взаимоотношения. Вълнува ме темата за изчезващото приятелство, за това, че често го приемаме просто като даденост, пренебрегваме го в името на някакви наши временни и нетрайни приоритети. И тъй като темата за обичта, приятелството и емпатията е моя много лична кауза, в момента се опитвам да напиша нещо, посветено на този проблем.

Ако хванеш златната рибка или духа от лампата…какво ще си пожелаеш?

Ще си пожелая хората, които обичам, да са здрави и щастливи. Ще си пожелая никога да не изгубя способността, умението да обичам, защото вярвам, че да обичаш е талант, Божи дар, който не на всекиго е даден. И затова трябва много, много да се пази. Пожелавам си фантазията, въображението, светът на мечтите да присъстват колкото се може по-осезаемо в живота на всеки човек, защото те раждат най-красивите плодове на духа.

Материалите на Йордан Георгиев може да разгледате и прочетете ТУК.

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here