Сега говорим за „Светлото бъдеще на битака”. Замислено първоначално като ателие, днес то вече е най-новият спектакъл от репертоара на Театрална работилница „Сфумато”. Режисурата е на проф. Иван Добчев, а текстът e по романа „Време секънд хенд: Краят на съветския човек” от Светлана Алексиевич, наградена с Нобелова награда за документалната си проза.
„Девочка плачет, шарик улетел…“ , но отлетя ли и темата за човека, живял по времето на социализма и падането на СССР? Не, тя е толкова актуална и сега, затова стои в центъра на спектакъла. В него ще припознаем човека, посрещнал свободата, без да знае как да я използва. В постановката прониква мисълта, че „бъдещето не е на своето място” и днес ние живеем без идеи. Зрителят ще чуе изповеди за един отминал вече живот, изгубен, но оставил траен белег и страх в съзнанието ни. В днешната демокрация живеят редом жертви и палачи.
Какво остана след падането на социализма? Какви са съвременните хора и какво остана вътре в тях?
В „Светлото бъдеще на битака” режисьорът умело обединява в една цялост драматичния текст и добрата актьорска игра, за да въздейства и да ни замисли за тази грозна и тъжна страна на адаптацията към демокрация, от която сме част и ние. Героите разказват своите спомени в покъртителни монолози, пропити от болка и ужас. Няма главни роли, а всеки е трагически персонаж. В театралното пространство остава да витае носталгията, но и споменът за жестокостта и затворът на човешката душа в границите на социализма. Силно въздействаща сцена от представлението е тази с битака на Арбат. Част от актьорите, свити под найлон, продават на сергии, претрупани с предмети от социализма. Обичайна тъжна картина дори в центъра на София. Младата актриса Василена Винченцо в пламенен монолог разпалва темата защо днес нещата изгубват стойността си, защо заличаваме и продаваме собствената си история за няколко долара, има ли я въобще стойността и останал ли е морал в човека?
И всичко това е сякаш е само началото, защото после идва още по-страшното. Най-разтърсващата част от „Светлото бъдеще на битака” по моему е сцената с жените – под лъч светлина виждаме актрисата Гергана Кофарджиева (майката) и приседналите около й млади актриси. Чуват се само смразяващи, грозни разкази за живота в трудовите лагери и домовете, в които са изпращани малките момиченца, дъщери на „врагове на родината”.
Сцената е претрупана от портрети, телена мрежа, надписи на руски, шинели и всякакви съветски символи, които може да намерим на един битак. Дрехите са сиви, военни, еднакви. Музиката – руски песни, които оформят една драматична композиционна рамка. Чувството за разруха, тъга и страх са обзели сценичното пространство.
Ателието е все повече представление – с цялост и дълбочина. „Светлото бъдеще на битака“ е тежък, но интересен и много смислен спектакъл, който ни поставя пред въпроси, които остават да висят мълчаливо около човека. Отговорите зависят от нас, затова гледайте и мислете! Не отричайте историята и не я продавайте за 1 долар. Актьорите знаят защо са там, на тази сцена, в тези дрехи, в тази епоха, изтезавайки своите чувства. За да разберете и вие защо сте тук, гледайте „секънд хенд човеците от битака”, които на сцената на Сфумато продават спомени срещу билетче и място в залата, на 6-ти февруари от 19:00 ч.! „Девочка плачет, шарик улетел…“
Ето какво сподели след представлението актрисата Василена Винченцо:
Това е една от най-трудните ми роли, като изключим Достоевски, предвид самия текст и чудовищните истории в него. Много ми беше любопитно пет години след като завършихме отново да се срещнем с моя професор Иван Добчев. Благодаря му, че ни помогна да минем и съпреживеем всичко, а не просто като туристи да видим и да си тръгнем. Страшно е човек да бъде лишен от свободата си, но още по-страшна е тази свободия днес, която опорочава много и размива все повече границата между важно и маловажно. Мисля, че пагубно за днешния човек е чувството за всепозволеност, че няма страх от нищо. Не казвам в никакъв случай, че трябва да има един Сталин, от когото да ни е страх, но не може така да се живее без идеи. Иначе за времето, в което идеите са били забранени, все пак имало е Булгаков, а и не само. „Едно време хората имаха идеи и умираха за тях, а сега никой не иска да умира” (Николай Ердман). Според мен, трябва да мине много време и да се сменят много поколения, за да може човекът да даде оценка и равносметка за случилото се. А днес по-скоро светлото ни бъдеще и минало са на битака.“
Постановъчен екип:
Сценична версия и постановка: Иван Добчев
Сценография: Петя Боюкова
Музика: Христо Намлиев
Фотография: Цочо Бояджиев
Участват: Дария Симеонова, Неда Спасова, Свежен Младенов, Василена Винченцо, Стилиян Желязков, Кристина Кулиш, Виттория Николова, Катерина Керемедчиева, Йордан Ръсин, Иван Николов, Йордан Биков, Гергана Кофарджиева, Иван Златарев
