Из историята на театъра: Източен театър и драма – Югоизточна Азия

0
0

Дойде краят на нашата азиатска обиколка из театралната история. Заедно прекосихме Индия, Китай и Япония, без дори да се опитваме да ги степенуваме по важност, или друг ограничаващ гениалността на наследството им критерий. В тази част на нашия разказ ще се спуснем на Юг и отново ще потърсим паралелите между западната и източната традиции.

В първите столетия сл. Хр. влиянието на индийската танцова драма бавно се разпространява на югоизток – през Цейлон, Бирма и Камбоджа към Малайзия и Индонезия, като се “присадило” върху съществуващите местни култури. И тук танцът, а не писаният текст, се превърнал в главния компонент на разнообразните драматични форми, които първите европейски изследователи заварили при пристигането си през 15-ти век и след това. И отново най-вече храмът, а не пазарището представлява основната среда за развитие на театралното изкуство в тези страни. Тук то също е повлияно от будисткия мироглед, на който било предназначено да дава израз. Най-популярните фигури тук също били разказвачът и клоунът, като първият разказвал историята, а вторият й придавал фарсови и сатирични измерения.

От всички видове танцова драма, произлезли от индийските модели, най-голяма известност добила chaya-nataka, или театърът на сенките. Тук разказвачът си присвоявал ролята на повествовател, танцьор, певец, мим, като разигравал всички тези роли с помощта на кукли и марионетки, движени от него зад копринен екран. За целта трябвало само да намери подходящи епизоди от митологичния епос, като например от “Рамаяна” или “Махабхарата” и да ги драматизира с помощта на куклените фигури, много от които представлявали по-скоро гротескни карикатури отколкото герои и които публиката възприемала като силуети-сенки. Кукловодът си наемал също и помощник, който помагал с инструменталната музика, с песните и понякога, в технически трудните епизоди, с воденето на куклите или марионетките.

Този театрален жанр започнал да се развива през 7 век сл. Хр. успоредно с едно по-аристократично развлечение: пантомимите с живи актьори. Но образците на тези два вида театър, които са съхранени до днес, не могат да бъдат проследени по-назад от 13-ти век. Повечето от тях, заедно със стила на игра, в който се изпълняват, независимо дали са от бирма, Тайланд или Ява, всъщност датират от много по-късен период.

Театър на сенките

СХОДНИ БЕЛЕЗИ В РАННИТЕ ТЕАТРАЛНИ ПРАКТИКИ НА ИЗТОКА И ЕВРОПА

Отношението към актьорите като социални аутсайдери в аристократичните режими на западните държави и тяхното приравняване към “мошениците и скитниците” (в елизабетанска Англия те дори били описвани като “гъсеници по държавата”) имало своите директни съответствия в азиатските страни още от самото начало, въпреки значителните разлики в отделните национални култури. Освен това, както на изток, така и на Запад, успоредно с живия театър процъфтял и широко разпространеният куклен театър, който макар и да не бил до такава степен обект на морално неодобрение, се считал за евентуален източник на подмолна социална и политическа критика – ето защо най-добре било той да се държи под постоянно наблюдение и дейността му грижливо да се направлява.

Тези общи белези, които могат да се наблюдават в отношението на управляващите класи към актьорите в Европа, така и в Азия, водят и до сходства в мерките, предприети от актьорите като ответна защитна реакция. Тези мерки включвали: директно преобръщане на отношението между подтисници и подтискани, както това се случва по време на храмовите служби на изток; сътрудничество с Римокатолическата църква на Запад; упорита работа за привличане на дворцови покровители, а после и на съперничещите им търгосвки принцове, когато балансът на властта започнал да се измества;  основаването на професионални гилдии.

Азиатские поети и разказвачи, чиито рецитали се допълвали от танци и пантомима, са имали своите съответствия в средновековна Европа, в лицето на авторите на големите любовни и рицарски романи и на трубадурите, които ги напявали или рецитирали по празненствата в банкетните зали на дворците, замъците и манастирите, и чието изпълнение се разнообразявало от съпътстващите ги “жонгльори”, според описанието на английския поет от 15-ти век, Джон Лидгейт.

Това, което определено липсвало в Европа през ранното Средновековие били учебните школи. Ето защо може да се направи предположение, че актьорството в Западна Европа е било едновременно по-спорадично и по-динамично изкуство в сравнение с Азия, тъй като остава по-стриктно сведено само до календарните празници. И ако погледнем в тази светлина европейския театър от ранното Средновековие, може би ще е по-лесно да разберем как всъщност се е извършил преходът след векове на варварство, което практически унищожило всички организирани форми на театъра от гръко-римската култура, към новите театрални форми, неразривно свързани с християнството.

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here