Да говориш за театър е удоволствие. Няма значение, дали за снощното представление, за постиженията на някой творец, или „просто“ за историята му. След като ви подгряхме с няколко уводни думи, прекосихме свещената Индия и се насладихме на съвършенството на Китай, най-сетне стигаме и до страната на Изгряващото Слънце.
Япония останала изолирана от континентална Азия чак до края на 12-ти век. Около 2-3 века по-късно страната вече била усвоила достатъчно влияния от китайската култура и била готова да създаде своя собствена, съобразена с местната история, околна среда и климат. Този процес бил свързан с предпочитаната в Япония форма на управление: военна олигархия, над която стояла представителната, но на практика безвластна фигура на императора. Ивестен принос има и мисионерското усърдие на зен-будистите, чиято вяра почивала върху доктрината за интуитивно просветление, постигащо се чрез медитация и физически упражнения. Друг фактор в тези процеси бил усилващият се култ към шинтоистката богиня на слънцето Аматерасу, който възпитавал естествен начин на живот и благоговение пред природата.
През 15-ти век се полага началото на театър Но. Той представлява една невероятна, но реално съществуваща комбинация от дълбоко религиозна дворцова етика и ценностните норми на градското общество – норми лишени от религиозност и приписващи първожречески статус на куртизанките, танцьорите и кукловодите, издигнати от простолюдието в култ. Произходът на театър Но бил свързан с храмовете, но неговото развитие било съпроводено от неудържимия растеж на светския театър. Тази по-комерсиална среда породила една съперничеща си с Но театрална форма, известна като Кабуки. В началото на 17-ти век на жените в Япония била наложена окончателна забрана да учатсват в театрални представления, а скоро след това забраната обхванала и момчетата. Оттогава, както в но, така и в кабуки актьорската професия се упражнява единствено от зрели мъже.
Кабуки се развива като театрална форма през 17-ти век до голяма степен под влияние на вкуса на търговската класа, която питаела жив интерес към женските роли. Ето защо, още в началото от най-съществено значение било съвършенството на превъплъщението, до най-незначителните жестове; останалите актьори от трупата просто имали второстепенни функции спрямо изпълнителите на женските роли. Театрите Кабуки, макар и да представлявали преустроен вариант на подредбата на Но, скоро развили като отличителен белег един подиум, който свързвал сцената със зрителната зала и който добил известност като „Пътят на цветята“. Това било последвано и от други технически нововъведения като въртящ се кръг, пропадало и др. Театралните трупи на Кабуки разполагали с екипи от драматурзи. Всеки имал точно определени задължения – от съставянето на текста до преписването на ролите за всеки актьор. Пиесата обичайно продължавала седем – осем часа и задължително трябвало да включва злободневни елементи.
Почти всяка целодневна пиеса се състои от пет акта. Първият съответства на jo – ведро и бавно встъпление, което въвежда публиката в сюжета и я запознава с героите. Следващите три актове съответстват на ha – ускоряване на събитията, което завършва почти винаги в кулминационния момент на драмата или трагедията, обикновено в третия акт или евентуално в битката във втория или четвъртия акт. Последният акт – kyu, е почти винаги много кратък и представя бързия и задоволителен край. Не е било нещо необичайно за кабуки да се добавят или премахват отделни сцени от целодневното представление с цел да с покаже таланта на актьора или да се съобразят с неговото желание да се изявят сцени, с които той е станал прочут или които го характеризират, без оглед на връзката им със сюжета на пиесата.
Най-сериозната заплаха обаче за оцеляването както на Но, така и на Кабуки в нашия век е породена от решимостта на японците да изградят по подобие на Запада една модерна търговска империя. В съвременното пазарно общество малцина имат достатъчно свободно време, за да посветят цели дни и вечери на гледането на пиеси. Производствените разходи непрекъснато се увеличават, което води до повишаване на цената на билетите, а това от своя страна също допринася за намаляване броя на зрителите. Възникналата в резултат на описаните промени финансова криза в театъра засега е смекчена чрез комбинация от държавни субсидии и спонсорство на производствени кампании. От друга страна, киното, телевизията и спортът правят двата вида театър да изглеждат старомодни и безинтересни за младото поколение. В това именно се крие най-голямата опасност, тъй като театърът винаги е разчитал на активната съпричастност на зрителите към своите традиции.
