След резюмето и танца из театралната традиция на Индия, продължаваме още по-на изток, за да се сблъскаме с култа към формата и актьорското майсторство в Китай.
В Китай конкубините /в древността това е жена, живееща с мъж в открита, нескривана връзка/ били считани за приемливо допълнение към многобройното семейство, което представлявало стожерът на конфуцианското общество. За да оправдаят своето съществуване, много от тях били обучавани да служат на своите господари като музикантки и танцьорки – професии, които били забранени за обикновените жени. Но обичаят да се връзват стъпалата на момичетата в детска възраст се превърнал в непреодолима пречка за актьорската професия. И така, още от най-ранни времена тази професия била завладяна от мъжете. Макар че първоначално (както в Индия) актьорите се посветили на служба в будистките храмове, те често били канени и сред земеделските общности в китай, за да направят по-ярко честването на големите празници. Това породило дух на състезание между отделните села, като заможността на всяко село до известна степен предопределяла количеството и качеството на актьорите, които селото можело да си позволи да покани.
Традицията играла водеща роля в китайския театър. Освен това, разширеният модел на семейството допринесъл за утвърждаването на стереотипни характерни роли, тъй че всеки персонаж бил добре известен и лесно разпознаваем от публиката – властната тъща, куртизанката и демоните. През 8 век сл. Хр. в Китай вече имало основани учебни школи, чиито програми обхващали предмети като изпълнителски умения за ролята на разказвача и на клоуна, в допълнение към основното обучение по музика, танци и жестове. Особено започнали да се ценят в китайските театри акробатичните умения и бойните изкуства. Най-прочутата школа в Китай била тази, основана през 720г. от император Мин хуан от династията Тан и известна като „Крушовата градина“.
Повествователните компоненти в китайската драма били разделени на категории. Към най-ранната категория принадлежат истории за боговете и за предците; по-късно в репертоара били включени и пиеси за по-новата история. За по-ранните пиеси било характерно използването на маски, подобно на Гърция и Рим, но китайците, както и танцьорите в Южна Индия започнали да прибягват към гримираните лица (hua lien), като изборът на цветовете бил свързан с различни черти на характера – например бяло за малодушие, черно за свирепост и грубост, червено за сила и царственост. Боговете имали златни лица, а дяволите – зелени. Върху едно лице можело да се полагат и по няколко цвята, като всеки цвят представлявал черта на някакъв по-сложен характер.
Историите, в които тези типажи били разказвачи или участници, не били толкова важни, колкото майсторството, с което актьорите ги изпълнявали. Ето защо твърде малко се е съхранило от класическата китайска драматургия. С помощта на пантомимичните си умения актьорите пояснявали мястото, времето и завръзката; песните, танците, акробатическите умения и боят със саби служели, за да изразяват чувства и емоции. Китайската школа на игра се стремяла да пресъздаде преди всичко основната същност на човешкото или свръхестествено същество, в което актьорът се превъплащавал.
При това положение декори не били необходими и не се правели. Няколко предмета съставлявали основния сценичен реквизит. Макар и от съществено значение, музиката била проста. На сцената седял малък оркестър – барабанист, флейтист, музиканти с кастанети, гонгове и един струнен инструмент. Редом с тях седели и хората, които се грижели за реквизита – слагали и махали различни предмети, когато ходът на действието го изисквал.
Както и в Средновековна Европа, повечето аристократични фамилии в Китай през 13-14 век вече притежавали частни актьорски трупи. Най-често изпълнителите в тях били подбирани сред прислугата и след това бивал наеман специалист, който да ги обучи. Тази практика била възприета по-късно и от търговците, които инвестирали богатството си в закупуването на земи. Всичко това довело до построяването на театри както в частни домове, така и в увеселителните квартали на градовете. Възникването на театрите през 13-ти и 14-ти век допринесло за формирането на пиеси с точно определена структура. Но местоположението на тези театри в градските квартали за удоволствия допринесло и за това представяните пиеси да останат по-скоро в рамките на хедонистичното развлечение, отколкото да се развиват към литературната драма с политическа и социална насоченост.
Оживлението на производството и търговията през следващите векове снабдило търговската класа с необходимите финансови средства за отварянето на актьорски школи към театрите (приемали се само момчета), а с това започнали да се развиват и специфични местни стилове на игра. Най-известните театрални центрове били Сучоу в Централен Китай, Кантон на източното крайбрежие и столицата Пекин. През 19-ти век Пекинският стил окончателно се наложил над останалите и започнал да привлича вниманието на западните пътешественици. Що се отнася до китайската публика – за нея най-важно останало виртуозността на изпълнението. Зрителите познавали до най-малки подробности всички формални особености на костюма, грима, позата, жеста, песента… Те посещавали всяко представление като превъзходно информирани критици, интересуващи се главно от способността на актьорите успешно да съчетаят всички свои умения в едно естетически изискано, хармонично и вълнуващо зрелище.
