Наскоро в нашия преамбюл към историята на театъра ви обещахме да тръгнем на едно пътешествие из възникването и развитието на театъра по света. С танцова стъпка поемаме към особено екзотична дестинация от Далечния Изток и далечното минало.
Във всички области на Изтока култът към природата и към предците формира основата на религиозните практики. И танцовата драма, която се поражда във връзка с тези практики, била предназначена да служи отчасти като оброчна церемония, отчасти като тържествено отбелязване на важни сезонни празници. За най-ранните проявления на това изкуство се считат тези в Индия, около две хиляди години преди основаването на театъра в Атина. Индийските театрални модели бавно се разпространяват на югоизток – през Бирма към Индонезия, а също и на север – през китай към Корея и Япония. В Китай по времето на Конфуций (551 – 479 пр.Хр./ танцовата драма вече била достигнала високо ниво на сложност. До Япония обаче тя достига едва в края на 12в. сл. Хр.

Навсякъде на Изток танцовата драма била аристократична дейност. Нейните ритуали били предписвани от образовани патрони, принадлежащи към елита, а тяхното изпълнение било поверено на част от обществото – секта, която била всеотдайно посветена на съвършеното овладяване на това изкуство. В рамките на хиндуистката култура браминската теология постановява, че божествения създател е разделил обществото на четири ясно определени касти: поети жреци, войни предводители, обикновени хора и роби. Танцьорите, актьорите и музикантите се считали за роби, работещи под ръководството на жреците и войните предводители. Редом с просяците, сводниците и проститутките, те били понасяни като необходимо социално зло.
Докато все още служели в храмовете, танцьорките, на които им бил отреден подобен статус, нямали друг избор, освен да станат куртизанки. Тяхното обучение било сурово – то често започвало на пет или шестгодишна възраст и продължавало около седем години. Само по този начин те можели да се надяват, че ще овладеят телесния език на стъпките, движението и жеста, придружен от специална инструментална музика, така че чрез него да могат разбираемо да говорят с помощта на чувствата за тайната на съществуването. Този стремеж да се надмогнат границите на нормалното земно съществуване и да се освободят съзнанието и духът, за да могат да влязат в пряк контакт със съзидателните и направляващи сили в природата, представлява може би най-важното от всички различия както в целите, така и в методите на източното и западното театрално изкуство.
В Индия повечето от тези изисквания и постижения били изложени писмено в две санскритски книги, които оцелели през вековете: Artha Sastra (доктрината на благоденствието) и особено Natya sastra (доктрината за драматическото изкуство). И двете книги датират от дълбока древност – първата от 2 век пр. Хр., а втората от 4 век сл. Хр.; но и двете представляват компилации от писания на различни автори, събирани в продължение на няколко века. Natya sastra се състои от 36 раздела, които включват текстове за произхода и архитектурата на театрите; за религиозните ритуали, придружени от драматични изпълнения; за природата на трансцендентното естетическо преживяване, чието постигане се цели; за мелодията, ритъма; за говора и мерената реч; за хореографията; за придаването на характерност, а накрая има и едно обяснение за това как актьорите изпаднали от най-високата в най-низшата каста на обществото. Natya sastra е безценен източник за всеки, който се опитва да проследи развитието на драматическото изкуство в класическата древност и през Средновековието в Европа.
В Индия, както и в Европа, това, което било модно в дворцовите среди, постепенно се разпространило и проникнало в цялото общество. Това обяснява появата на една по-популярна танцова драма, чийто изпълнители били странстващи семейства от танцьори, музиканти и актьори. Те обикаляли селата и предлагали услугите си за ознаменуване на местните празници, а също забавлявали гостите на хора от по-висшите касти. В подобни случаи танцьорите търсели съдействието на местните разказвачи на истории. На един от актьорите – клоуна, се давала известна свобода, напълно невъзможна между стените на храма или на палата на владетеля. От разказвача водят началото си героичните и романтични елементи в индийската популярна драма, а от клоуна – елементите на комедия, фарс и сатира. За щастие са съхранени голям брой пиеси на древносанскритски, повечето от които показват подчертани сходства с гръцките митове и германските вълшебни приказки.
В края на 18 век, британското владичество в Индия предизвикало възраждане на интереса към древната санскритска драма. През 19 век обаче интересът към изучаване на старинните текстове започнал да спада поради влиянието на западните представи за драматургичен текст и за актьорска игра. Това преплитане на влияние се дължало отчасти на факта, че индийците получили своето образование в английски училища, предпочитали да експериментират с преводи на Шекспир на бенгалски. Подобно пренасочване имало и сред хилядите по-необразовани индийци, които се тълпели да гледат груби адаптации на викториански мелодрами. Ето защо, когато най-известният индийски филантроп, философ и поет, сър Робиндранат Тагор (1861-1941) започнал да пише пиеси през 1892, те били именно в наложилия се стил, представляващ странна комбинация от древната местна танцова драма, примесена със санскритските пиеси, и по-модерните вносни въведения. Две от по-късните му пиеси – „Кралят на тъмната стая“ (1910) и „Пощата“ (1912), предизвикали значителен интерес на Запад, но усилията му да положи основите на една родна индийска театрална школа се натъкнали на конкуренцията на внасяните британски и американски филми.
След обявяването на независимостта бързият растеж на индийската филмова индустрия поставил под сериозна заплаха оцеляването на всякакъв вид театър, с изключение на танцовата драма.
Comments are closed.