След премиерата на спектакъла “Чайка” на Явор Гърдев усилено се заговори за това как трябва да се поставя Чехов, има ли неписани правила за това и докъде може режисьорът да стигне в работата си по текста на руския драматург. Това се оказаха важни въпроси, не защото доведоха до някакъв отговор, а защото предизвикаха равносметка за Чеховия театър днес. Пиесите на Антон Павлович са толкова многопластови във всяка своя съставна част, че всяко грешно разчитане води до пренареждане на пъзела, а от там и до една странна картина на финала. Като принципа на доминото.
В тази цветна картина от персонажи, изградена от Чехов в неговите пиеси, „Иванов“ може би звучи като всяко второ фамилно име у нас. Нещо толкова обикновено, банално и скучно, ще кажете. Да. Това се случва и в пиесата „Иванов„, поствавена в ДТ „Гео Милев“, Стара Загора – една скромна история на човек, лутащ се между собствените спокойствие, финансовите проблеми и щастието на останалите.
В постановката се усеща безвремието. Заплитаме се в преминаващото неусетно ежедневие на героите, което е превзето от скуката. Те се опитват да получат забавление от всяка една незначителна ситуация, от всяка една безсмислица, докато от другата страна безмилостно наближава смъртта. А Иванов “кръжи” наоколо, имитира живота, за да не изчезне от света, мисли си, че нещо е изпуснал, че може все още да вземе нещо, но не знае какво.
Николай Алексеевич Иванов (Иван Ласкин) се превръща във вампир, изцеждащ силите на жените около себе си. В крайната ситуация на загубена любов в дома си той търси спасение в Саша (Светослава Иванова) – свежестта в тъмните отчаяни нощи. Бихме я съжалили, ако и тя не искаше точно такава любов – сложна, трудна, всепоглъщаща.
Спектакълът разкрива болезнено познати измерения на любовта. Тази пиеса на руския драматург е жестока, крайна, тя е безпощадна към човека и неговото място тук и сега. Докато се превивате от смях някъде дълбоко в себе си ще усещате, че нещо не е както трябва, нещо ще глозга душата ви до финала, когато ще преглътнете горчилката на безндеждността.
Иванов, героят на Иван Ласкин, е смесица между тъжен, отчаян и егоистичен човек, който не можах нито да харесам, нито да намразя, нито да му съчувствам или да го съжаля. Ласкин стои удачно в тази роля на фона на личните ми възприятия за наго – арогантността му допълва образа и помага да не ми стане симпатичен, но пък съдбата и объркването в главата му го правят просто човек, страдащ от шаблонни проблеми като всеки един от нас.
Чеховата творба сама по себе си е противоречива. Премиерата на „Иванов” в Москва е през 1887 година. Тогава тя предизивкала бурни реакции на публиката буквално „Осанна!“ до „Разпни го!“. Може би и днес се случва същото в мен, защото не мога да взема позиция спрямо образа на Иванов, дори спрямо мястото на Ласкин в този спектакъл.
На фона на раздвоението ми към главния герои, цялата старозагорска трупа не просто ми допадна, а за пореден път ме накара да занемея. Лебедев (Христофор Недков) е симпатичният добряк, който винаги е пиян, но иска да помогне на всички. Характерният комедиен образ за Чеховите пиеси внася страхотна свежест в иначе тежката ситуация. Зинаида, неговата съпруга на сцената (пък и в живота, в ролята Елена Азалова) е скъперница, готова да жертва дори щастието на детето си в името на още няколко рубли. Тандемът Недков – Азалова е повече от симпатичен на публиката, а тези роли на двамата актьори извикват в съзнанието двойката на властната жена и мъжа под чехъл от тяхното култово представление „Посещение на млада дама“.
Точна сценография, просто осветление и добра режисура – това е “Иванов” на ДТ “Гео Милев”, Стара Загора. Зрителите, които отидат на тази постановка, ще имат възможността да се насладят на всяка една Чехова дума, защото актьорският състав превръща “Иванов” в музика. Това се случва рядко. И рядко можеш да уловиш всяко едно намигване на сцената, всеки един жест, всеки детайл, без това да ти бъде натрапено с осветление, дълга пауза или музикален акцент.
ДТ “Гео Милев” показва убедително, че театърът извън столицата по нищо не отстъпва на този в София. Усетът към Чехов, който виждаме на сцената в града на липите е точното парченце пъзел, което да доведе до онзи финал – разтърсващия. В него представлението ни говори за нас – как в ежедневието си гледаме без да виждаме. Унищожаваме собствените си мечти хладнокръвно и безпаметно, за да започнем безкрайна битка с реалността. Блуждаейки, Иванов ни дава да разберем, че отчуждението от себе си е дело на самите нас и именно то ни довежда до онова отвръщение от живота, което е сигурната крачка към самотата. Човекът се оказва безсилен да промени битието си, оказва се в капана на собствените си неизказани чувства и това безсилие превръща Иванов в “не-герой”, както го определя и самият автор. Не-героят на нашето време.
Постановъчен екип:
Постановка и музикална картина: Стефан Спасов
Сценография: Теодора Лазарова
Участват: Иван Ласкин, Светла Тодорова, Ивалин Димитров, Христофор Недков, Елена Азалова, Светослава Иванова, Иван Калошев, Миленка Сотирова, Илчо Димитров, Стефан Борисов, Галя Александрова
По материала работиха Мирена Керезова и Йоанна Темелкова
