Осем културни института са застигнати от сянката на парите. ДМТ „Константин Кисимов“ – Велико Търново, ДТ „Никола Вапцаров“ – Благоевград, Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ – Смолян, ТМЦ „Димитър Димов“ – Кърджали и ДКТ Враца, както и столичната оперета, Операта в Стара Загора и ансамбъл „Филип Кутев“, могат да се превърнат просто в открити сцени след три месеца. Даден им е срок от три месеца, за да докажат, че могат да си пълнят салоните и да печелят пари, иначе ще бъдат закрити.
„Ако един театър няма кой да го гледа, то няма нужда от театър. Извинявайте, както ще да ви звучи. Шекспир е измислил театъра да се движи“, заяви Рашидов, цитиран от „Дневник“. Значи ли това, че трябва публиката в тези градове да гледа само така наречените „мечки“, които често гостуват с не особено стойностни комедии? А останалите актьори, били доскоро на щат, може да натоварят каруцата с реквизита и да тръгнат по селските читалища да правят самодейни спектакли, с декор от чаршафи, пред двама-трима дядовци, които са се събрали да играят карти. Така ще се върнем в времето на театъра на колела. Което не е лошо, ама какви ги вършим, когато в съседна Румъния предприемат действия за възстановяване на старите киносалони и отваряне на нови, понеже са преценили, че имат дефицит на такива институции? Отдавна се набива в главите на творците, че трудът им е безценен, сиреч – никой не го цени, че те трябва да са някакъв вид предприемачи, които докато умират на сцената трябва да чувстват в левчета и никой не прави нищо в обратната посока. Напротив.
Реакцията на Христо Мутафчиев хвърля засегнатите от вижданията на министър Рашидов в нов вид ужас и ступор. На единия ли да обясниш, че театър е имало и преди 15-ти век, че и преди това е бил и на арени, и на колела и навсякъде, или на другия да припомниш смисъла на длъжността му, който е далеч от това да унижаваш тези, които представляваш. Трябва да признаем обаче гениалността на безгрижието и наивността, които изиграва председателя на Съюза на артистите в България, докато говори за състезания и дължими суми на всички хора, които дори не са заставени да работят в сферата на сценичните изкуства – те просто искат, някои се и нуждаят от това.
Човек да се чуди – на протест ли да иде, да си хвърли спестяванията за билети ли, кредит ли да тегли, та да види „държавата“, че има смисъл от културните институции. Колкото и безумно да звучи последното, явно е трудно да се отсее някаква полза от ансамбъл „Филип Кутев“, например. Но най-тъжното е, че тук не става въпрос за театър, тук говорим за това, което театърът се опитва да изобличи от векове – неискреност в човешките отношения, алчност, нечиста страст, дискриминация, убийство във всичките му форми. Защото ни отвличат вниманието, защото ни стимулират да ги налеем с пари, защото са неграмотни, защото използват историята както на тях им е удобно, защото искат един ден децата ни изобщо да не знаят какво е изкуство. Така се управлява по-лесно народ.
И вече са направили достатъчно, че гласът, писъкът ни да е ням, като в най-лошите ни кошмари. И в крайна сметка ние сме единствените, които можем да изведем изкуството от дупката, в която се намира. Гражданите на Смолян или Враца, например, са тези, които могат да спасят своите културни центрове. А ние вярваме, че има такива хора, които ги е грижа и биха отделили скромна сума от своите заплати, пенсии или джобни, за да си купят билет и да покажат, че има нужда от изкуство.
Текстът е написан от Никея Петрова, Мирена Керезова и Горица Радева
