Никола Стоянов, познат още като Кольо Млякото сред приятелите и средите. Музикант, актьор, а в последните години по-скоро може да бъде видян на някой афиш в амплоато на режисьор. Да, от поколението на тези младите, които искат и се доказват!
Разговаряме за последните му два режисьорски проекта, лесно ли се работи с приятели и къде е мястото на музиката в неговия живот?
Разберете от следващите редове…
- В последните години активно работиш и като режисьор? Как въобще реши да се занимаваш с това и да оставиш актьорската професия на по-заден план?
Аз продължавам да харесвам и уважавам актьорската професия, но тя има един основен недостатък: тя е пасивна професия. С малки изключения в нея трябва да чакаш нещо да се случи: чакаш първо да ти дадат шанс да покажеш таланта си, после чакаш, ако си направил нещо с този шанс, да те види някой, после чакаш да те разпределят отново, после чакаш да ти дадат хубава роля, с която да блеснеш и на по-широка аудитория и т.н. А и рядко се случва след всичкото това чакане да ти допадне и текстът, и екипът и режисьорът. В режисурата се изисква ярка активна позиция: ти избираш текста, ти събираш екип, ти чуваш и виждаш посоката, към която ще водиш този екип, ти имаш какво да кажеш с произведението си. Това на мен ми харесва. Аз обичам да поемам цялата отговорност за всичко и смятам, че това е задължително в тази професия. 
- Сега ще поговорим за последните ти два проекта. През есента на м.г. имаше премиера на твой спектакъл на сцената на Младежки театър. Разкажи ни повече за самия процес и актьорите, с които работи в „Ротердам“ от Джон Бритайн?
Процесът беше много приятен. Драматургията, която ми бе преотстъпена от Ивайло Ненов, ни беше изключително интересна и през цялото време бяхме потопени в проблемите, които разглежда текста на Джон Бритейн. Целият екип се вълнуваше и често се припознаваше в различните персонажи и ситуации, което ни помогна истински да горим в процеса. Преди да кажа няколко думи за прекрасните актьори бих искал да обърна внимание на музиката в спектакъла. Става дума за музиката от дебютния албум на Ива Янкулова. Освен че бях вдъхновен още при първото слушане на песните й, успях да намеря сходства в чувствителността на персонажите и емоцията, която Ива предаваше чрез композициите си. Симбиозата между диалозите в спектакъла, темите в него и звученето на тази музика е поразителна.
Що се отнася до актьорския състав, бих могъл да кажа много, но ще се опитам да бъда кратък и достатъчно красноречив. Прекрасни млади хора! Добри актьори! Беше удоволствие да работя с тях! На всичкото отгоре направиха добри роли. Успяха да разберат, да защитят персонажите си. Боряна Йовчева, с която завършихме в един клас и е водеща фигура в театър “Реплика”, имаше сложната задача да разбере един човек, който сам не разбира себе си… впрочем двама – мен и персонажа си. Справи се прекрасно.
Дария Димитрова, завършила при проф. д-р Атанас Атанасов едва през миналата година (2019), успя да изгради много стабилен образ и да го изрази пълнокръвно на сцената на Младежкия Театър.
Христина Джурова, завършила в същия клас, премина през много изграждащи характера неща, за да достигне успешно до крайно различната от нея Лелани. Както казва моят професор: “..това е професия, в която се изисква характер!” . В този смисъл и трите дами проявиха своя и спокойно могат да влязат в следващата си роля със самочувствие.
И на последно място, но не по важност – Нено Койнарски. Изключително симпатичен човек и същевременно сериозно отдаден на професията си да бъде актьор. Той ми помагаше с една ненатрапчива интелигентност не само с пиесата и по специално неговия персонаж, а и със справянето ми с гореспоменатите три дами. Аз мисля, че той също направи добра роля и по външни белези я направи с лекота.
- През декември се включи в друго интересно предизвикателство. Режисираш представление на английски език, насочено към чужденците, които идват и искат да опознаят България и в частност София. Сподели ни малко повече за проекта #LOVESOFIA?
Много хубаво приключение. За първи път работих с актьори, които по-стечение на обстоятелствата не си избрах аз. Оказа се обаче, че и в този вариант има как човек да има огромен късмет. Попаднах, по-скоро бях извикан от фантастични колеги. За този проект се изискваше хората, които се захващат с него, да имат ярко чувство за хумор. Това беше на лице. Като се започне от продуцентите, на които сме много благодарни (Сдружение 365), преминем през съпътстващите ни сценограф (Теодор Киряков) и асистент-режисьор (Лазарина Коткова) и се стигне до петимата актьори (Анна Симова, Боян Петров, Весела Петрова, Светла Рангелова, Станислав Кертиков).
Бях много приятно изненадан, че измишльотините, с които исках да създам света на спектакъла, средствата, които ми се струваха смешни и нелепи, бяха приети с огромно доверие от актьорите. Не само това, те бяха изигравани с толкова силно и вярно настроение, че аз ходех на репетиции с голям кеф. Още повече репетиционният процес не беше конвеционален. Репетирахме по всевъзможни начини и на всевъзможни места, за да кацнем накрая в бекстейджа на Театър „Азарян“, на който също сме много благодарни, и там да се радваме на претъпкани салони вече няколко пъти. Мога да разказвам много за приятното преживяване #LOVESOFIA, но по-добре елате да го гледате, там личи всичко.
- Какво ти дава работата с приятели? По-лесно ли се репетира с хора, които познаваш?
Не! Разбира се, че не. Когато работиш с приятели, много трудно се откъсваш от биографията, която имате. Те те познават, което е първият проблем, когато започнеш да ги лъжеш в името на крайната цел на спектакъла, на свръх идеята. Въпреки това аз обръщам много сериозно внимание на разпределенията, които правя, когато поставям даден текст и това, че някой ми е и приятел не може да ме спре да го разпределя. Ако аз виждам този човек в тази роля, отивам при него и му я предлагам. Да, после се чудя как да убедя него и останалите, че не е там защото сме приятели, а защото аз съм видял ролята в него и него в ролята, но така или иначе, в името на спектакъла, бих направил този компромис – да работя с приятели.
- Защо един млад човек решава да се занимава с режисура? Какво искаш да кажеш и дадеш на публиката?
Аз винаги съм се чувствал отговорен към обществото. Нямам представа защо. Получил съм добро възпитание и мироглед от своите родители и роднини и някак искам да го предам на други хора. Някой би казал: “Предай го на децата си” и би бил прав, ще се опитам, но аз съм грандоман, максималист и идеалист, що се отнася до послание, проповядване и предаване на положителни емоции на обществото… или поне на тази малка част, до която имам достъп. Естествено, с помощта на изкуството тази “малка част” е по-голяма. Когато човек може нещо, той трябва да го прави. И дори да звучи нескромно, а в същото време аз го разглеждам като отговорност, а не като качество, аз мога да вълнувам хората. Това може би е причината да се захвана с тази професия. И с изкуство въобще. То е интересният, цветният път към хората.
- А къде е мястото на музиката в твоя живот?
Винаги на първо място! Там се чувствам най-вдъхновен и свободен.
Дотук като режисьор. Слушайте го по концерти! А ако ви е мъчно за актьорските му превъплъщения – може да си пуснете старите епизоди на хитовия сериал „Революция Z“, където Никола изигра една от главните роли (Тино). Освен това играе на сцената още в представленията „Пилето“ и „Карлсон, който живее на покрива“ (Младежки театър) и „Семеен съвет“ (Театър 199). Не пропускайте и хитовия му авторски спектакъл „На тЯтър съм!“ (ТР „Сфумато“). Скоро на Никола му предстоят и нови театрални предизвикателства, за които ще разказваме! Следете!
Проектът „Родердам“ е реализиран с финансовата подкрепа на програма „Дебюти“ на Национален фонд „Култура“.
*фотографи: корица – личен архив, сн. 1 и сн.2 – Гергана Дамянова, сн. 3 и сн. 4 – Театър Азарян; сн. 5 – Томислав Михайлов-Чочо
