„Хулиета“ на Алмодовар и меланхолията на загубата в Киномания 2016

0
0

Тазгодишното 30-то юбилейно издание на Киномания започна на 17 ноември и беше отбелязано с почит към киното като култ – организаторите издигнаха храм на киното пред сградата на НДК на 7 ноември за общо 10 дни, а начало на фестивала даде българската продукция „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов.

Разглеждайки многообразната програма на Киномания тази година и след известното стандартно колебание: Бертолучи-Алмодовар-Скорсезе, най-накрая успях да се спра на филм, а и на режисьор.

Педро Алмодовар и неговият ексцентричен прочит на сексуалността ме бяха развълнували отдавна – като се замисля трябва да е било лятото на 2013, в някоя задушна, късна сутрин у дома. A за запознанство си с „The Skin I Live In“, трябва да благодаря на един невероятен приятел, който познаваше режисьорския талант, като че ли без угризение.

„Хулиета“ е най-новият филм на Алмодовар, в който той изследва динамиката и развитието на човешите отношения, балансирайки ги със сексуалните връзки и нагласи, но без да предначертава или изучава границите им, а само обособявайки ги като фон на един друг фундамент – майката.

Историята на филма проследява живота на една жена – дъщеря, любовница, майка и съпруга, а в последствие и вдовица – от 25 до 55 години. Зрителят наблюдава нейните етапи на депресия – от безпомощността и меланхолията, менталното и физическо опустошаване, вкореняването на манията за постигането на желаното, примирението и рязката му трансформация в самозабрава при най-малката възможност за отговор, и накрая – прошката.

„Хулиета“ е женски филм. В него ролята, с която всяка жена се самоопределя, от нейните тинейджърси години до достигането й на зряла възраст, е фундаментално заложена в хода на сюжета. Поддаването на първичния импулс, обаянието от непознатото, съмнението в енергията на свръхестественото, охарактеризират образа на 25-годишната Хулиета, която започва своята сексуална връзка в пътуващ влак.

Целият филм е майсторски символно предначертан – всяко действие, всеки жест, картина, образ или звук имат своето противодействие. Всеки герой е поставен точно на мястото си, от което да взаимодейства, уравновесява и влияе на сюжетната линия, а актьорите, които Алмодовар избира за тази задача, смятам че успяват да я изпълнят без изключение.

Линиите на разказа се разделят от ретроспекция, а времето в началото тече плавно и гъвкаво, докато поетапните фази не бъдат разчупени от категорични завои, които да станат част от баланса на фона, определящ основната фабула.

Докато Хулиета заживява романтично със своя възлюбен и неговата особена домашна помощница, чийто образ и нагласа отначало изглеждат някак неестествени и пародоксално хумористични, нейното развитие преминава през няколко етапа. Първо и основно – тя има дъщеря, която очевидно споделя повече привързаност към баща си, отколкото към самата нея, но персонажът й, както и на останалите герои, не бива цялостно разгледан, а само загатнат.

След като Хулиета решава да посети родителите си и вижда, че здравословното състояние на майка й е влошено, тя не може да не го съпостави с факта, че момичето, на което плаща баща й да се грижи за нея, всъщност се грижи основно за самия него.

julietaНа следващата сутрин тя извежда майка си, облечена в ярки, модни дрехи и слънчеви очила, и я показва на баща си и младата му любовница. Овладяването на подобна социална ситуация с такъв куриозен и рядък стил е признак или на много добър, или на много лош филм.

След като се връща вкъщи и изпраща дъщеря си на лагер, тя отпраща й още двама души. Вторият е съпругът й Шоан, но не неговото завръщане е така дълго чаканото. То е двигателят на депресията, меланхолията, вината и срама от невъзможността за овладяването на загубата.

Всъщност, филмът започва с 55-годишната Хулиета, която се подготвя на напусне Мадрид с човека в живота си – Лоренцо. Но тогава се състои една случайна среща с най-близката приятелка на дъщеря й от детинството. Тя й разказва за друга, също толкова случайна среща – със собствената й дъщеря. Това, което не знае приятелката й, е, че дъщеря й е заминала преди 12 години и не се е виждала с майка си.

Затова и филмът е изначален апогей на търсенето, което определя цялостния прочит на героинята. Нейната загуба на съпруга й я води до крайна форма на депресията, в която тя остава както физически, така и социално неадекватна – неспособна да види дъщеря си, да я познава, да долови нейните сексуални и ментални прояви на подрастването, да бъде част от изграждането й като личност.

Хубавото е, че те вероятно се срещат отново. Но причината за такава среща, която слага край на търсенето може да бъде само една – поразяваща, разрушаваща и задвижваща загуба.