текст – Радостина Иванова
постановка: Иван Урумов, участват: Дарин Ангелов, Георги Къркеланов, Анастасия Ингилизова, Иван Радоев, Антоанета Добрева – Нети, Ели Колева, Владимир Матеев, Ясен Атанасов
„Хотел между тоя и оня свят“ на Театър Българска Армия е необходима за българската публика постановка, защото в нея се съчетават сериозни теми, поднесени по сравнително лек начин заради чувството за хумор, което се запазва през цялото време. Текстът на Е. Е. Шмит отново съдържа много заучени фрази, които са едновременно клишета и житейска истина, но поднесени по професионален и издържан начин те не тежат на публиката, а ѝ напомнят за живота, смъртта и техния смисъл, като тези въпроси и отговори вълнуват зрителя и след представлението. Точно това е една от силните страни на спектакъла – потенциалът да остане в публиката –запазвайки се в нея, Театърът ѝ дава нещо, с което да си тръгне и върху което да помисли. Разбира се, това е съчетано с една лека усмивка, съпътстваща зрителите, докато те неусетно изпадат в „чакалнята“ и по-късно след като излизат от нея за неопределен период от време.
Актьорската игра е на високо ниво, защитаващо всеки един от представените образи, давайки му отличителни знаци, които го характеризират и като разпознаваем в обществото тип персонаж. Тези персонажи, завъртени в една обща клетка, дават възможността да се разглеждат проблеми като капана на охолството-подарък, упадъка на високото социално издигане, личната трагедия, променяща човека и тласкаща го до границата с лудостта и нереалното, мечтата, чийто халюцинационен полет може да е по-опасен, но по-сладък, от реалността, нищетата и глупостта, които може да тежат материално на чистия по душа човек, неведомата сила, на която хората са склонни да се уповават в тежки за тях моменти, молбите им и готовността да променят всичко в живота си без да знаят дали то подлежи на промяна и дали животът се връща. Представлението има силно социално значение и ни кара да помислим над това кои сме, как изграждаме света около нас, какво е шансът, а може би дори да се запитаме какво бихме направили на мястото на някой от персонажите.
Каква е цената на живота? А на смъртта? Може ли да предадем живота си? Животът е толкова, колкото е съществуването на нашите близки. Животът е толкова, колкото е материалното състояние и авоарите ни, които не са за нас, а за тези след нас. Животът е толкова, колкото са се пошегували със съществуването ни и колкото е борбата срещу безизходната ситуация. Животът е толкова, колкото е нетърсено подареното. Животът е клетката на човешките очи. Смъртта е толкова, колкото е нежеланието да се върнеш обратно – при какво?, при кого? Смъртта е толкова, колкото е голям страхът от нея. Смъртта е толкова, колкото е по-лекият вариант на живота, толкова, колкото обяснява живота и нуждата от него. Смъртта е толкова, колкото е желанието да помогнеш. Смъртта е толкова живот, колкото е отказан на земята. Така животът и смъртта танцуват заедно танц, който увлича всички герои, на които едната ръка е хваната от този свят, а другата – от онзи.
Чакат Отговора. Чакаме Отговора. Някой трябва да знае – онзи в бяло или онези, чиито имена са чисти и окрилени. Те, обаче, не участват в решението, за което простосмъртният човек моли.
Преминаването от едно душевно състояние в друго, лутането из съзнанието и емоциите, непризнаването на ситуацията, в която си, нежеланието да повярваш в нея и така да ѝ се предадеш, признавайки, че нямаш сила, а само можеш да чакаш, е присъщо или преминато от героите в постановката.
Всички тези, тук изглеждащи сериозни, теми са ненатрапчиво показани – този спектакъл е мек за гледане, но важен за осмисляне и тежестта му идва след напускането на залата, защото тогава актьорите и персонажите им, които са занимавали съзнанието ни, изчезват и оставаме сами със себе си, превъртайки сюжета, но разглеждайки собственото си съществуване-живот.
Билетчето се къса веднъж. Но можете да отидете на тази постановка поне няколко пъти. Тя ни напомня да сме Хора и въпреки захващането за проблеми, които могат да са присъщи на всеки един, такива, които не могат да се измерват по тежест и стойност, тя запазва свежия си дух и ни дава надеждата на края, който съвсем може да не е край.
