Автор: Нели Гуцалска
Излизайки навън в лятната вечер след представлението, бях в едно крайно състояние. Беше ми хем тъжно, хем весело, а и изпитвах меланхолия по онова Аз, което влезе в Театър 199. То сега беше безвъзвратно изгубено – като безплътно същество, чиито контури не можеха да бъдат различени на лунната светлина. Мога съвсем спокойно да кажа, че хубаво си поговорихме с Цветана Манева, Атанас Атанасов и компания за кофти страната на живота, за града, за разликата между увлечението и любовта при поколеннията и разни подобни и разнородни теми.
Постановката напомня на зрителя за онези вечери на задушевни разговори с приятели, в които всичко изречено просто се попива от тъмнината, а на сутринта всичко е по старому. Всичко това беше толкова познато, близко, интимно, че на човек му става чак неудобно да се натрапва в този сакрален свят.
В пиесата се разкрива животът на една писателка и нейната ненаписана душевност. Цветана Манева успява да улови нюансите на образа си – вглъбен, мечтателен, горделив, невероятно чувствителен и саркастичен. Характер, който при твореца е пеперуда, излязла от пашкула на дългогодишното безспирно творчество. Защо ли имах чувството, че тя не играеше, а беше себе си през цялото време?
Заедно с Атанас Атанасов представляваха тандем, който чрез бягство от реалността беше намерил утеха в миналото. В това време младите (двама приятеля и общото им гадже) търсеха отговори в бъдещето, а публиката – в настоящето. Това са хората от Оз. Търсещи и винаги с надежда, че новата глава в живота ще донесе поне малко обич, но не и любов. В любовта има надежда, а в обичта – безстрашие.
Като мастилено петно на страниците на постановката обаче беше неясната на места дикция на актьорите, но пък може би неразбраното не е било толкова важно. Очите ми се насълзиха от дързостта на текста, който се осмели да изкара наяве кирливите ризи на любовта и да възхвали града като емоция. Град, в който сградите са живи същества и говорят само тогава, когато драматурга Яна Борисова им даде думата. Град, в който богатите не се чувстват могъщи, а ограбени. Град на още много причудливи човешки и нечовешки метаморфози.
Това беше изживяване. Една театрална форма на превръщане на публиката в многопластов образ и то с няколко изречения и тънка усмивка. Едни гледат на постановката като на комедия или драма, а пък аз я определям за себе си като документален филм в театрална форма. Един реверанс към всички философи с или без чаша вино в ръка е пиесата-стихия, забъркана от режисьора Галин Стоев.
Накрая ще си позволя да цитирам като за финал реплика на героя на Атанас Атанасов –Труман:
„В театъра, скъпи мой, всеки тенекиен човек има шанса да открие сърцето си…“
Постановъчен екип:
Режисьор: Галин Стоев
Участват: Цветана Манева, Атанас Атанасов, Вежен Велчовски, Стефан Вълдобрев, Радена Вълканова
Сценография: Юлиян Табаков
Музика: Саша Карлсон
